Определение № 80 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 580/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Министерство на вътрешните работи /МВР/ срещу определение на Софийски апелативен съд № 3410 от 23.12.2021 г. по ч.гр.д.№ 2130/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 5803/ 2019 г. и по този начин е оставена без уважение подадената от частния жалбоподател молба за възстановяване на срока за обжалване на постановеното от Софийски градски съд по посоченото дело решение № 3705/ 24.06.2020 г. Жалбоподателят оспорва извода на въззивния съд, че срокът е пропуснат по неуважителни причини. Според него обстоятелството, че съобщението с препис от решението е заведено в деловодството на МВР не в деня на получаването му, а впоследствие, е от категорията на непредвидимите. То попречило на страната да предотврати нестъпването за нея на неблагоприятно процесуални последици с активни свои действия. Срокът следвало да се счете за спазен, след като касационната жалба срещу решението на въззивния съд била подадена в месечен срок от завеждане на съобщението в деловодството на МВР. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол релевира процесуалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: съставлява ли особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл.64 ал.2 ГПК фактът, че съобщение от съда, слагащо начало на течение на срок, е заведено в деловодството на получателя не в деня на връчването, а впоследствие; съставлява ли такова обстоятелство фактът, че страната не е допускала документът да не е заведен в деня на получаването му и заради това е извършила дължимото действие в срок, но считано от деня на завеждането на документа в деловодната система. Касаторът счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна З. П. В. оспорва частната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за разглеждането й по същество, без да излага конкретни съображения в тази насока. Евентуално излага съображения за неоснователност на жалбата. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел, че основното производство било образувано пред Софийски районен съд по предявен от З. Василева срещу МВР осъдителен иск. С решение № 17002/ 21.1.2019 г по гр.д.№ 50471/ 2018 г. първоинстанционният съд уважил иска частично. По жалби на двете страни спорът бил отнесен за разглеждане от Софийски градски съд като въззивна инстанция. С решение № 3705/ 24.06.2020 г. по гр.д.№ 5803/ 2019 г. първоинстанционното решение било отменено частично и искът бил уважен в по-голям размер. Препис от въззивното решение бил връчен на МВР на 30.06.2020 г. чрез куриер. МВР подало касационна жалба срещу него на 03.08.2020 г. С разпореждане от 31.08.2020 г., влязло в сила на 26.03.2021 г. след обжалване, въззивният съд върнал касационната жалба като просрочена. С молба вх.№ 88230/ 28.08.2020 г. МВР поискало възстановяване на срока за касационно обжалване на въззивното решение поради това, че то било входирано на 01.07.2020 г., а не на 30.06.2020 г. Градският съд отказал, като приел, че не се касае за особени непредвидени обстоятелства, които МВР да не е могло да преодолее. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд потвърдил отказа по съображения, че сочените от молителя обстоятелства, по своето естество не съставляват такива по чл.64 ал.2 ГПК. Те не водели до обективна невъзможност за спазване на срока за обжалване, а се касаело за вътрешно-организационни причини, довели до забавяне на достигането на препис от решението до служители на МВР с юридическо образование. Това не били обстоятелства, чието отстраняване да е било извън възможностите на страната. С оглед тези съображения на въззивния съд, формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са обуславящи, но те нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС е изяснено, че такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, практиката по прилагането му е константна и не се нуждае от промяна / виж определение № 216/ 18.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4360/ 2018 г., ІІ г.о. и цитираните в него/. Макар да няма нормативна дефиниция какво представлява „особено непредвидено обстоятелство" по смисъла на чл.64 ал.2 ГПК, съдебната практика приема, че това е обстоятелството, което обективно е попречило на страната да реализира свое процесуално право, или да изпълни свое задължение в определения от закона, или от съда срок. Особено непредвидено обстоятелство може да е непредаването на съобщението от лицето, на което е връчено със задължение за предаване. Не може да е такова обстоятелство обаче действието на самата страна или когато се касае за юридическо лице – на лица от състава му или негови служители. Същото е прието в обжалваното определение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд