Определение № 60542 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. М. П., с адрес в [населено място], М. М. К. и С. М. П. – двете с адрес в [населено място], представлявани от адв. А. А., против въззивното решение № 1025 от 20 май 2020 г., постановено по гр.д. № 5399/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 177 от 8 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 252/2013 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което „Бетон-99“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], и касаторите И. П., М. К. и С. П., по иска на С. Г. Н. по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, при условията на солидарност са осъдени да завършат сградата с индентификатор ..........., находяща се в [населено място], и да снабдят С. Н. с констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (обр. 15 към чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3/31.07.2003 г.) и удостоверение за въвеждане в експлоатация (съгласно чл. 177, ал. 3 ЗУТ), и в тежест на касаторите са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, а ако е допустимо – то страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че от касаторите като ответници по иска е направено искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – изпълнението на наложените на касаторите задължения по силата на първоинстанционното решение ще е невъзможно предвид нищожността на издадените за строежа книжа (инвестиционния проект и разрешението за строеж); нищожността на сочените книжа като правни последици означава липса на строителни книжа, а съгласно ЗУТ не могат да се изпълняват строежи, за които няма строителни книжа; със заповед № ДК-10-ЮЗР-92/07.09.2018 г. на началника на РДНСК-Югозападен район, е прогласена нищожността именно на инвестиционния проект от 27.07.2006 г. и издаденото въз основа на този проект разрешение за строеж; предвид предмета на делото, производството по адм.д. № 826/2018 г. на административния съд в [населено място] е преюдициално, тъй като от изхода на спора по това дело ще зависи дали въз основа на инвестиционния проект, одобрен на посочената по-горе дата, може да се изпълни предмета на суперфициарния договор. Решението е недопустимо и поради висящо съдебно производство по адм.д. № 838/2017 г., също по описа на административния съд в [населено място], чийто предмет е оспорване на заповед № 01-347/14.09.2005 г. на кмета на [община], с която е одобрен подробен устройствен план – план за застрояване на имота, в който е било учредено правото на строеж; този извод следва от чл. 180 ЗУТ, като възможно е да се строи само ако е налице влязъл в сила подробен устройствен план, а извод за влязъл такъв при висящо съдебно производство по оспорване на заповедта на кмета, не може да се направи. Посоченото в решението, че е неоснователно възражение за погасяване на правото на строеж поради това, че сградата е изпълнена на етап груб строеж в срока по чл. 67 ЗС, е неотносимо към действително направеното възражение за незаконност на изпълнения строеж въз основа на нищожни строителни книжа, а с изпълнение на незаконен строеж правото на строеж не може да се счита за реализирано. Оспорва се изводът на съда, че е неоснователно възражението за нищожност на суперфициарния договор поради невъзможен предмет в частта, в която е учредено право на строеж за паркоместа, тъй като няма доказателства за възможността тези обекти да бъдат обособени като самостоятелни. Не са изложени доводи за нищожността на договора за суперфиция поради противоречието му с императивни правни норми; неправилни са изводите, че строителните книжа за сградата, предмет на този договор, са неотносими към договора и към предмета на делото – предявеният иск е по чл. 79 ЗЗД за осъждане на касаторите да изпълнят строителството на жилищната сграда, предмет на договора за учредяване правото на строеж, с който са били определени както обектите, за които се учредява право на строеж на приемателите, така и обектите, за които ищцата си е запазила правото на строеж и които от прехвърлителите да се построят в нейна полза; в разпоредбите на ЗУТ не е предвидена възможност да се признае режим на търпимост на незаконни строежи, изпълнени след 31.03.2001 г., а процесният строеж е изпълнен след 2006 г.; въз основа на съдебното решение ответниците по иска ще са задължени да изпълнят строителство, каквото не се допуска от закона. Неправилно съдът приема, че по делото няма възражения за неизпълнение на задълженията на ищцата – инвестиционният проект е изпълнен по нейно възлагане. Неправилни са и изводите, че изискванията за осигурен транспортен достъп, водоснабдяване и електрозахранване са свързани с въвеждането на сградата в експлоатация, за които ответниците трябва да предприемат действия по планиране и изграждане, защото за този имот няма одобрен план за регулация, тъй като правото на строеж е било учредено върху неурегулиран имот, и важат изискванията на чл. 60, ал. 2 ЗУТ, които са изисквания за допустимост и разрешаване на строителство в неурбанизирани територии; ако изискването на чл. 60, ал. 2 ЗУТ не се отнася към валидността на суперфициарния договор, то то е свързано със строителството на сградата и с преценката дали това строителство е възможно да бъде изпълнено от ответниците по иска; допуснато е и съществено процесуално нарушение, тъй като и двете инстанции не са допуснали назначаване на техническа експертиза за установяване дали за процесния имот са били изпълнени изискванията на чл. 58-60 ЗУТ, дали до имота има осигурен транспортен достъп, и дали инвестиционния проект отговаря на изискванията на чл. 58 ЗУТ – спазени ли са нормите на наредбата по чл. 13, ал. 1 ЗУТ и дали проектът, по който е учредено правото на строеж, е изготвен с обхват и съдържание, посочени в наредбата по чл. 139, ал. 5 ЗУТ и дали е нарушен допустимият кинт и височина на застрояване. По изрично въведените възражения за неприлагане на императивна правна норма и сторени в тази връзка доказателствени искания, неправилно въззивният съд не уважава исканията, не ги обсъжда и не са изложени мотиви. Оспорва се изводът на съда, че правото на строеж не е погасено, тъй като то е погасено поради незаконността на строежа поради нищожност на проекта, въз основа на който правото на строеж е било учредено; ако със съдебно решение по административното дело се потвърди заповедта на началника на РДНСК, то изпълненият до момента строеж няма да може да се владее, ползва и да е предмет на прехвърлителна сделка. Оспорва се изводът на съда, че не е налице невъзможен предмет на учреденото с процесния договор право на строеж за паркоместата; мотивите на съда възпроизвеждат разясненията в ТР № 3/2014 г., ОСГК, но без доказателства в подкрепа на тези изводи, и без да е назначена съответната експертиза. Не са изложени съображения по доводите за нищожност на суперфициарния договор, тъй като правото на строеж е учредено върху земеделска земя, което е в противоречие с императивните разпоредби на Закона за опазване на земеделските земи; не са приети писмени доказателства по това възражение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочат се и доводи за очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответницата С. Г. Н., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. М. и адв. Р. И., в отговор на касационната жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. По предявения иск за реално изпълнение въззивният съд сочи, че ответниците физически лица оспорва иска с твърдения, че договорът бил за изработка и е сключен с оглед личността на наследодателя им, като те в качеството си на негови наследници, не са съгласни да продължат изпълнението му и следователно не дължат довършването на сградата и предаването й на ищцата с разрешение за ползване. Съдът съобразява, че с влязло в сила решение по в.гр.д. № 2841/2014 г. на апелативния съд в [населено място] са уважени искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на договора и иск по чл. 86 ЗЗД, при което се приема, че между страните съществува валидна облигационна връзка, установена с влязло в сила решение, по силата на което ответниците физически лица и дружество, са осъдени да заплатят неустойка за забава в изпълнение на задължението за завършване и въвеждане в експлоатация на сградата. Посочено е, че договорът за суперфиция не е прекратен със смъртта на наследодателя на ответниците, а въведените от ответната страна възражения за нищожност на договора са преклудирани, тъй като не са направени в срока за отговор на исковата молба срещу иска за реално изпълнение – в отговора и след първото по делото заседание при първоначалното разглеждане на делото ответниците не са оспорили сключения договор и поетите от страна на поемателите задължения, както и че в определения срок не са изпълнили задължението да въведат сградата в експлоатация и я предадат на ищцата с разрешение за ползване. За неоснователни са приети доводите, че съдът не е спрял производството по делото заради предявен от тях иск по гр.д. № 45/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], тъй като възражение за нищожност на процесния договор не е въведено с отговора на исковата молба – искът пред окръжния съд в [населено място] е предявен след предявяването на иска за реално изпълнение и с него с цели заобикаляне на преклузията по чл. 133 ГПК, а и от представените и приети доказателства се установявало, че те не са „новооткрити“. За правилен е счетен изводът на първата инстанция, че неплатената административна такса не е пречка за влизане в сила на решението за промяна в статута на имота – нормата в Закона за опазване на земеделските земи, на която се основава позоваването, е приета през 2010 г., далече след приемането на решението за промяна, което явно е станало още преди сключването на договора за учредяване правото на строеж; на тази норма не е придадено обратно действие и тя не може да доведе до извод, че не е било променено предназначението на земята и съответно до извод за нищожност на строителните книжа и незаконност на строежа; дори цялата процедура по промяна на предназначението да е опорочена и да са опорочени и последвалите я административни актове (одобряване на подробен устройствен план и разрешаване на строителството), то няма правна и фактическа невъзможност да се завърши сградата и въведе в експлоатация, каквото е поетото задължение от ответниците. Въпросът дали заповедта за одобряване на подробния устройствен план има качеството на влязъл сила акт е вече решен с акт на апелативния съд в [населено място] и не може да бъде преразглеждан от съда. Изтъква се, че наличието на проект и разрешение за строеж, тяхната валидност, законност и актуалност не са елемент от фактическия състав на сделката за суперфиция и не рефлектират върху нейната действителност; те са неотносими към законността на фактическото строителство и свързаните с това административни и облигационни отношения, които не са предмет на разглеждания спор. Отречено е правото на строеж да е погасено по давност – то е реализирано и сградата е изградена на етап „груб строеж“ според издаденото по делото удостоверение. За неоснователни са приети доводите за невъзможен предмет на договора по отношение на паркоместата, защото ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет; не е налице правна невъзможност за обособяване на определена част от недвижим имот, каквато хипотеза би била налице в случай, че при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. Заключено е, че след като по делото няма направени възражения за неизправност на ищцата и не се установили правна или фактическа невъзможност за довършване на сградата, то искът е основателен. Свързването на сградата с комуналните мрежи са такива на изпълнение на задълженията на ответниците по въвеждане на сградата в експлоатация съобразно изискванията на нормативната уредба и не могат да обусловят правна или фактическа невъзможност, доколкото съответната техническа инфраструктура може да се планира и изгради след предприемане на съответните административни процедури, и което е етап, предхождащ разрешението за ползване, за което е поето задължение от ответниците. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. С първите два въпроса: когато пред граждански съд е предявен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на строеж въз основа на издадени строителни книжа и неговото въвеждане в експлоатация, а пред административен съд е налице висящо съдебно производство по оспорване на издадените строителни книжа за този строеж като нищожен, налице ли е основание по смисъла на чл.229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, след като съгласно чл. 148, ал. 1 ЗУТ могат да се изпълняват само разрешени строежи по ЗУТ, и съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и чл. 225а ЗУТ незаконни строежи, които са изпълнени без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж, подлежат на премахване; и когато пред граждански съд е предявен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на строеж въз основа на учредено право на строеж, а пред административен съд е налице висящо съдебно производство по оспорване на подробния устройствен план за застрояване на имота, в който трябва да се построи този строеж, налице ли е основание по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, след като съгласно чл. 180 ЗУТ правото на строеж в поземлен имот се учредява в съответствие с влязъл в сила подробен устройствен план и по смисъла на чл. 180 ЗУТ правото на строеж може да се упражни и да се извърши строителството само въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план за застрояване, се заявява оплакване за недопустимост на въззивното решение съобразно разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2017 г., ОСГТК. При наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Спирането на съдебното производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК би било законосъобразно обаче само в случай, че целта му не е да се заобиколят правилата на чл. 133 ГПК. Възражението за нищожност на разрешението за строеж и инвестиционния проект не е заявено от касаторите с отговора на исковата молба, а едва при повторното разглеждане на делото след отмяната на първоинстанционното решение от въззивния съд, поради което твърденията на касаторите не са въведени надлежно в предмета на спора. Фактическите и правни обстоятелства, дали основа на заповедта на началника на РДНСК, не са и новооткрити за касаторите, които от деня на смъртта на праводателя им (16.11.2009 г.), са придобили права на суперфициарни собственици – години преди началото на настоящия процес. Доколко процесните строителни книжа са издадени в съответствие със законовите изисквания, не може да е предмет на разглеждане по доводите за допустимост на съдебния акт. Вторият въпрос изобщо не е обусловил изхода на спора, тъй като съображения за преюдициално производство по адм.д. № 838/2017 г. по описа на административния съд в [населено място] с предмет обжалване заповедта на кмета на [община] за одобряване на подробния устройствен план, не е повдиган пред въззивния съд в контекста на изложеното с касационната жалба, а само като съображение, мотивирало касаторите да предявят иск за нищожност на договора, във връзка с който последен иск е отправено искането за спиране на производството по делото. Отделно от това, в откритото съдебно заседание касаторите в качеството им на въззивници, са поискали от съда производството по делото да бъде спряно поради преюдициалността на адм.д. № 826/2018 г. по описа на административния съд в [населено място], имащо за предмет валидността на строителните книжа. С протоколно определение и с обжалваното в настоящото производство съдебно решение съдът е дал отговор на тези искания на касаторите и възприетото тълкуване е съответно на по-горе изложените съображения. По въпросите: въззивният съд длъжен ли е да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма, и при възникнал спор за валидност на договор поради противоречието му със закона и поради невъзможен предмет, въззивният съд трябва ли да допусне назначаване на експертиза за установяване на обстоятелства от значение за прилагането на императивна правна норма, се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК и решение № 48 по т.д. № 408/2015 г., II т.о., ВКС. С оглед задължителните разяснения на ВКС в соченото ТР, практиката на съда последователно приема, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това и с оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. В случая оплакванията във въззивната жалба са подробни, на което е даден и подробен отговор от страна на съда, като е посочено защо поддържаните съображения за нарушаване на императивни правни норми е неоснователно. Ето защо, макар въпросите да са обусловили изхода на спора, те нямат претендираното от касаторите правно значение, поради което не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се още: при извършване на преценка от съда дали правото на строеж е упражнено в срока по чл. 67 ЗС за строеж, който е изпълнен след 31.03.2001 г., от значение ли е обстоятелството дали изпълненият строеж е законен, или преценката трябва да се извърши само въз основа на степента, до която е извършено строителството. Въпросът по начина, по който е формулиран, не е обусловил изхода на спора, защото отговор на оплакването във въззивната жалба (в петгодишния срок от учредяване правото на строеж не е реализиран законен такъв, поради което правото на строеж е погасено, както за обектите, за които на наследодателя на касаторите е учредено право на строеж, така и за обектите, за които ищцата си е запазила правото на собственост) за конкретния проблем не е даден. Съдът е приел, че правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху отделни обекти в сградата. Правен въпрос за задължението на съда да се произнесе по изрично въведеното във въззивната жалба оплакване не се поставя, което е достатъчно основание по смисъла на разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, за недопускане на касационното обжалване по такъв проблем. Освен това е необходимо да се отбележи, че доводът, че с изпълнението на незаконен строеж, дори в предвидения петгодишен срок, не е реализирано и правото на строеж, е въведен едва със заявление на касаторите от 03.04.2018 г. при повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, поради което доводът не е надлежно въведен в предмета на спора, и важат по-горе изложените съображения в тази връзка. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт не е и очевидно неправилно. Не се установява неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото. При този изход на спора искането на ответницата Н. за заплащане на сторени за касационното производство разноски е принципно основателно, но присъждането им се обуславя от представени пред съда доказателства за действително извършени такива. Поради липсата на доказателства за заплатени разноски, такива не се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,