Определение № 346 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 196/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД /като правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД/ срещу определение №14298 от 27.11.2023 г. по в.ч.гр.д.№7933/2023 г. на СГС. С обжалваното определение е потвърдено определение №15391 от 27.04.2023 г. по гр.д.№37376/2022 г. на СРС, с което е оставено без уважение искане за изменение на решение №4361 от 21.03.2023 г. по гр.д.№37376/2022 г. на СРС в частта за присъдените в полза на ищеца М. А. С. разноски за адвокатско възнаграждение и присъждането на такива в полза на ответника. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се сочи, че е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като ответникът е признал иска и не е давал повод за завеждане на делото. Посочва се, че независимо, че в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е бил издаден изпълнителен лист срещу М. А. С., дружеството не е предприело действия по изпълнение след като образуваното преди изтичане на давността изпълнително производство е било прекратено поради перемпция – напротив дружеството е образувало ново изпълнително дело единствено срещу длъжника С. С. С., с което е материализирало категоричния си отказ да продължи принудителното изпълнение срещу М. А. С.. В изложение по чл.284, ал.3 от ГПК се сочи, че определението е постановено в нарушение на практиката на ВКС, като е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е издаден изпълнителен лист срещу М. А. С.; въз основа на него е образувано изпълнително производство, което е било прекратено поради перемпция; по молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е образувано ново изпълнително производство, но само срещу длъжника С. С. С.; признание от „ОТП Факторинг България“ ЕАД на предявения от М. А. С. срещу дружеството иск по чл.439 от ГПК. По основния спор относно приложението на чл.78 от ГПК и присъждането на направените от страните разноски в производството по чл.439 от ГПК, въззивният съд е изложил съображения, че наличието на изпълнителен титул в полза на кредитор, въз основа на който титул може да се инициира по всяко време изпълнително производство, вкл. и след прекратяване на предходно образувано поради перемпция, обуславя интереса на ищеца да иска установяване на погасяване на вземането по давност. Посочил е, че длъжникът не може да се позове на изтекла давност пред съдебния изпълнител, който е длъжен да предприеме изпълнителни действия въз основа на изпълнителния лист, като единствената последица от настъпилата перемпция, е образуването на ново изпълнително производство. В този смисъл е счел, че след успешно провеждане на иска по чл.439 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят направените в исковото производство разноски, като обстоятелството, че дружеството не е образувало ново изпълнително производство след прекратяване на вече образуваното поради перемпция, не изключва отговорността за разноски. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. Напротив изразените в обжалваното определение мотиви са съответни на възприетото в практиката на ВКС становище, според което, ако ответникът удовлетвори правния интерес на ищеца като направи признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяване на иска. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното и поради обстоятелството, че в случая не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в частната касационна жалба и в изложението съображения за противоречие на определението с практиката на ВКС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба и в изложението, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение