Определение № 460 от 21.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 900/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба, подадена от адвокат Ж. В. Т. - пълномощник на ищцата Й. Б. И. срещу определение № 207 от 16.03.2023г. по в.т.д. № 389/2022г. на Апелативен съд Варна. С обжалваната част от определението в производство по чл.248 ГПК е отхвърлена молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските като е оставено без уважение искането на адв. Ж. Т. в качеството й на процесуален представител на въззиваемата Й. Б. И., размерът на присъденото й на основание чл.38,ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществено пред въззивната инстанция безплатно процесуално представителство, да бъде изменен съобразно разпоредбата на чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение в редакцията ДВ бр.88/04.11.2022г. от 1 580лв. на 3 540лв. С частната жалба се иска да бъде уважено искането за изменение по реда на чл.248 ГПК на въззивното решение в частта за разноските като на адвоката се присъди възнаграждение, което да бъде определено по реда на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004г. в редакцията от 04.11.2022г. Посочва се, че това изменение е влязло в сила преди постановяване на решението и преди сключването на договора за правна помощ, при интерес възлизащ на 35 000лв., при който дължимото възнаграждение, което следва да бъде заплатено на адвоката на основание чл.38,ал.2 ЗА, е 3 450лв., а въззивният съд е присъдил сумата 1 5480лв. Ответникът по частната жалба и ответник по спора ЗД“ДаллБогг:Живот и Здраве“АД счита частната жалба за неоснователна. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е оставила без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските относно дължимото на адвоката, на основание чл.38,ал.2 ЗА, възнаграждение за въззивната инстанция съобразно изхода на спора (потвърдено първоинстанционно решение по жалба на застрахователното дружество) като е посочила, че с решението си е определила възнаграждението на база обжалваемия интерес съобразно редакцията на чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2014г., действала до 04.11.2022г. Изложила е съображения, че във въззивната инстанция е представен договор за правна помощ от 05.12.2022г., но в него е уговорено предоставяне на безплатна правна помощ по чл.38 ЗА за адв.Т., каквато помощ е посочена и в приложеното пълномощно за въззивното производство. Обсъдено е, че процесуалното представителство от адв.Т. е възникнало още в първоинстанционното производство, а за въззивното - от самото му образуване и с подаване отговор на въззивната жалба. Мотивирано е, че договорът за правна помощ не е от значение при определяне на размер на възнаграждението от съда по реда на чл.38 ЗА и чл.2 от Наредбата, а в хода на на производството не е налице изменение в статута на представляваната страна на материално затруднено лице, нито по отношение качеството пълномощник на адв.Т.. Съставът на апелативния съд е приел, че съгласно установената съдебна практика, меродавен е нормативният акт, уреждащ минималните размери на адвокатското възнаграждение, действал към момента на образуване на производството пред съответната инстанция, а определяне на възнаграждение по чл.38 ЗА не може и не следва да е поставено в зависимост единствено от датата на договора за правна помощ при заварено процесуално представителство на пълномощника, претендиращ възнаграждение по този ред. Частната жалба е неоснователна: Изцяло следва да бъдат споделени правните съображения в атакуваното определение, които настоящият състав на ВКС е изложил и в цитираното от въззивната инстанция решение № 50001 от 03.02.2023г. по т.д.№ 2530/2021г. - съгласно трайноустановената съдебна практика, меродавен е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на образуване на производството пред съответната инстанция, а не изменението на нормативния акт, с влизането в сила на което, е установен друг минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата. Приложено към конкретните факти по делото това разрешение означава, че меродавен е моментът, когато адвокатът е извършил пред въззивната инстанция процесуалното действие, което му е възложено - подаване отговора на въззивната жалба, което е сторено на дата 27.06.2022г. - т.е преди изменението на Наредба № 1/2014г. бр.88 от 04.11.2022г. (в този смисъл е и определение № 51 от 09.03.2017г. по т.д.№ 454/2016г. на І т.о. на ВКС). Към момента на депозирането на отговора по чл.263 ГПК пълномощникът на въззиваемата се е легитимирал надлежно с пълномощното от първоинстанционното производство - от 11.02.2021г. Новото пълномощно и договор за безплатно процесуално представителство с дата 05.12.2022г., представени в хода на въззивното производство и непосредствено преди заседанието, в което е даден ход на устните състезания, не учредяват нова, различна (при други условия) представителна власт на адвоката и нови, различни договорни правоотношения между адвокат и клиент, поради което наличието им по делото не може да обоснове прилагане на новата материалноправна уредба относно размера на адвокатското възнаграждение. Трайноустановена е практиката на ВКС (определение№ 152 по гр.д.№ 50235/2016г. на ІV г.о. на ВКС; определение № 270 по гр.д.№ 7159/2013г. на ІV г.о. и др.), че отговорността за разноски се урежда от действащия закон, тя е материалноправен институт, по отношение на който изменението на нормативния акт относно размера на адвокатското възнаграждение, няма обратно действие. В случая на изменението на Наредбата, на което е позоваването в частната жалба, не е придадено обратно действие, а прилагането на пълномощно и договора за безплатна правна помощ с идентично съдържание, но от нова дата, не е било необходимо с оглед разпоредбите на чл.33 и 34 ГПК, тъй като това от 11.02.2021г. овластява изрично пълномощника с процесуално представителство до окончателното приключване на делото във всички инстанции. След като възнаграждението, дължимо на основание чл.38,ал.2 ЗА се определя от съда, несъстоятелни са доводите в частната жалба, че присъждането на разноски по чл.38,ал.2 ЗА на база редакцията на Наредба № 1/2014г. преди изменението ДВ бр.88/2022г. „ще доведе до правен резултат между страните да бъде договорено възнаграждение в размер по-нисък от минималния, за което адвокатът носи дисциплинарна отговорност пред Колегията, в която е регистриран“. Несъстоятелен е и доводът, че приложението на предходната редакция на Наредбата ще доведе до „ретроактивно“ действие на договора. В тази връзка следва да се имат предвид законосъобразните и обосновани съображения на въззивната инстанция, че сам по себе си договорът за правна помощ не е от значение при определяне на размер на възнаграждението от съда по реда на чл.38 ЗА и чл.2 от Наредбата. Следва да се има предвид и обстоятелството, че присъждането на възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА не е обвързано непременно с наличието на такъв договор. Съгласно определенията по ч.т.д. № 2340/2015г. и по ч.т.д.№ 997/2021г. и двете на І т.о. на ВКС, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване, поради което липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно, а изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА, обвързват съда. В този смисъл отсъствието на материализиран в писмен вид договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава, не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.