Определение № 551 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2852/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Никеле“ ЕООД и П. П. П. против определение № 148 от 07.03.2024 г., постановено по въззивно гр.д. № 320 по описа за 2023 г. на Великотърновския апелативен съд, първи граждански и търговски състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решение № 230 от 29.11.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, с искане да не бъдат присъдени в полза на ищеца А. К. К. или да бъде намален размерът на присъденото в негова полза адвокатско възнаграждение. Частните жалбоподатели излагат доводи за неправилност на постановеното определение, поради което молят да бъде отменено. А. К. К. е депозирал писмен отговор на жалбата, в който изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, постановен от апелативен съд, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 230 от 29.11.2023 г. по в. гр. д. № 320/2023 г. Великотърновският апелативен съд е оставил без уважение въззивната жалба на „Никеле“ ЕООД и П. П. П. и е потвърдил първоинстанционното решение № 97 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 436 по описа за 2022 г. на Русенския окръжен съд за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение на А. К. К. договор за даване вместо изпълнение от 23.06.2022 г., отразен в нотариален акт № ...., том ...., регистрационен № .............., дело № .............. г. на нотариуса Т. Т. с рег. № ......, с който договор „Никеле“ ЕООД е прехвърлил на П. П. П. правото на собственост върху апартамент № 12, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ............................., находящ се на третия етаж, с адрес на имота: [населено място], ул. •••, заедно със съответните идеални части от поземлен имот с идентификатор № ............................ Съобразно този изход от спора съдът е присъдил в полза на А. К. сторените разноски за въззивното производство в размер на 3800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. За да остави без уважение молбата по чл.248, ал. 1 от ГПК на „Никеле“ ЕООД и П. П. П., в обжалваното определение съдът е приел за неоснователно твърдението, че по делото не е представен договор за правна защита и съдействие от ищеца А. К.. Посочил е, че този договор е обективиран в представената електронна фактура, в която е посочено за какви правни действия и в какъв размер е получил възнаграждение неговият процесуален представител. Към фактурата е приложено и платежно нареждане, в което като наредител на превода е отбелязан К. К. (баща на ищеца), но това обстоятелство не променя дължимостта на разноските. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на делото и осъществената защита от процесуалния представител на ищеца. Тези изводи на въззивния съд съответстват на фактическата обстановка и са съобразени с процесуалния закон. Пред въззивната съдебна инстанция А. К. е представляван от адв. Б. Д. - П.. С молба вх. № 5836/06.11.2023 г. тя е направила искане за присъждане на разноски и е представила списък по чл.80 ГПК за сумата 3800 лв. – платено адвокатско възнаграждение, преводно нареждане от 03.10.2023 г. и електронна фактура № 0202300054/02.10.2023 г. Тези документи обективират сключения между А. К. и Еднолично адвокатско дружество „Д.“ договор за адвокатска услуга, като от отразеното в тях става ясно кои са страните по договора; неговият предмет – изготвяне на отговор по въззивна жалба против решение по гр.д. № 436/2022 г. на Окръжен съд – Русе и процесуално представителство пред апелативния съд; неговата цена - 3800 лв.; начинът на плащане – по банков път. Установява се и заплащане на договореното възнаграждение. Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че липсват доказателства за заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение, тъй като в преводното нареждане като наредител на плащането не е посочен ищецът, а К. К., който не е страна по делото. От фактурата, издадена на 2.10.2023 г. се установява, че възнаграждението на адвокатското дружество е за защита по въззивното производство, а от платежното нареждане, в което като основание е посочена фактурата, е видно, че това възнаграждение действително е платено. Тези данни са достатъчни за присъждане на възнаграждението от въззивния съд, без значение какви са причините трето лице да внесе сумата от името на ищеца. Не е основателно и възражението за прекомерност на това възнаграждение. В случая платеното адвокатско възнаграждение от 3 800 лв. съответства на правната сложност на спора, тъй като формулираните във въззивната жалба доводи са наложили пълномощникът на ищеца да изложи своите съображения за тяхната несъстоятелност в отговора на жалбата. Освен това платеното възнаграждение от 3 800 лв. не надвишава значително минималното адвокатско възнаграждение за отговор на въззивната жалба, което според чл.9, ал.1 от Наредбата е 2778,89 лв. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение