Решение № 13897 от 19.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2967/2014 г.

Решение № 13897 от 19.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2967/2014 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по гл. ХII от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Севгинар Исмет Мустафа, представена от адв. Красимира Кънчева, срещу решение № 40/9.01.2014 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 2782 по описа за 2013 г., с което е е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт № 171204228/17.04.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, с който са определените в тежест на Севгинар Мустафа задължения за подоходен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 2007 г., 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. в общ размер 35 142.30 лева и за закъснителна лихва в размер общо 14 777.57 лева. Касаторът заявява трите категории касационни основания за неправилност по чл. 209, т. 3 от АПК. Отрича предпоставките за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122-124 от ДОПК. Отправя упреци към процесуалната дейност на съда по преценка на доказателствената средства. Според нея с писмени и гласни доказателствени средства е установено основанието за получаването на парични преводи, което ги дисквалифицира като доход. Иска отмяна на оспорената на решението и на РА. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация - директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Варна отрича основателността на касационната жалба. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, настоящият съставна Върховния административен съд прие за установено следното: С процесният РА, при ревизия проведена по правилата на чл. 122-124 от ДОПК и обоснована с предпоставките на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, в тежест на Севгинар Мустафа задължения за подоходен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 2007 г., 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. в общ размер 35 142.30 лева и за закъснителна лихва в размер общо 14 777.57 лева. Според приходната администрация в тези отчетни периоди данъчният субект е получавал парични преводи чрез международни системи за парични разплащания от различни физически лица от Турция, Германия, Гърция, Швейцария, Холандия, Азербайджан, Франция, Австралия, Белгия, Косово, Дания, Италия и др. Доколкото не са подавани ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, получените суми са определени като доходи с неустановен произход. Прието е, че като местно лице по смисъла на чл. 6 от ЗДДФЛ, Севгинар Мустафа е и ДЗЛ за доходите от източници в страната и чужбина. ДО е определена по правилата на материалния закон за доходи по чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ по данъчни периоди: за 2007 г. - 16 618.39 лева; за 2008 г. - 7 131.43 лева; за 2009 г. - 4 222.72 лева; за 2010 г. - 3 143.03 лева и за 2011 г. - 4 026 лева. За да отхвърли оспорването РА, първостепенният съд е приел, че са доказани предпоставките на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Констатирал е непоследователност на защитната теза на жалбоподателя относно произхода и предназначението на получените парични средства. В писмените обяснения, дадени в хода на ревизионното производство се сочи, че средствата са за задоволяване на лични нужди. Твърдението в жалбата до съда е за отреждане на средствата за строителство на къща на жалбоподателката и нейния съпруг, както и за задоволяване на нуждите на семейството, което включва и две деца, а родителите са безработни. В с. з. на 7.10.2013 г. е въведено твърдение, че средствата са предоставени за лечение на децата на сестрата на съпруга. Според съда в тежест на жалбоподателя е установяването на принадлежността на полученото към необлагаемите доходи по чл. 13 от ЗДДФЛ, което не е сторено и с гласните доказателствени средства, поради което иде реч за доход по чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ и правомерно за него е определен данък. Не е възприето като отменително основание определянето на ДО по правилата на материалния закон вместо по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК. Решението е правилно. Обратно на приетото от съда, органите по приходите не са определили ДО по правилата на ЗДДФЛ за дохода по чл. 35, т. 6 от същия закон, а само са идентифицирали дохода /липсва позоваване и прилагане на разпоредбата на чл. 36 от ДОПК/. Съответна на процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и на логическите и опитните правила е преценката на доказателствените средства, извършена от първостепенния съд. Отчетена е спецификата на доказването при оспорване на РА, издаден в производство по чл. 122-124 от ДОПК, изразяваща се в презумпцията по чл. 124, ал. 2 от ДОПК за достоверност на констатациите в административния акт. Особеност при обосноваването на основанията по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК е значението на факта на укрития доход за наличието на презюмиран доход по чл. 123, ал. 1 от ДОПК. Съществуването на такъв източник на доходи е допустимо при действието на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ. При теза на ДЗЛ за дарения като основание за имуществените размествания, при които са получени процесните суми, негова е тежестта да докаже твърдените факти - чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. При пълно доказване на получаване по дарение на паричните средства те се дисквалифицират като доход /вж. чл. 13, ал. 2 от ЗДДФЛ/ и не са обект на облагане - чл. 2 от ЗДДФЛ. Естествено, ако полученото не е доход, то няма как и да бъде укрито, та да се осъществи предпоставката на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Твърденията на жалбоподателя, като лично доказателствено средство, са с нисък интензитет на убеждаващо въздействие, тъй като установява изгодни факти. Не е убедително и доказването с показанията на св. Севгинар Мехмедова и Севинч Хасан - те не установяват достатъчно конкретно сумите по размер и основание за получаване. Налице е и несъответствие между сочените от свидетелите държави на произхода на средствата и тези, от които са наредени плащанията. Правилното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на никоя от страните не се следват разноски. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение