Решение № 7946 от 14.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3998/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Т. Д. С., чрез процесуален представител, срещу решение № 286 от 19.02.2025 г., постановено по адм. д. № 638/2024 г. по описа на Административен съд (АС) – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата му, с която се иска обявяване нищожността на заповед №8121К-14543/23.11.2023 г. на министъра на вътрешните работи. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения в подкрепа на доводите си, че заповедта противоречи на влязлото в сила решение на ВАС. Твърди че съдът напълно е игнорирал конститутивното действие на отменителното съдебно решение. Счита, че обявяването на нищожността на заповедта е необходимо, тъй като този акт създава правна несигурност и препятства ефективното упражняване на правата му. Цитира съдебна практика. Иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество на спора. Претендира разноски. Ответникът – министърът на вътрешните работи, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмено становище и в съдебно заседание. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна, но не по изложените в нея съображения. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение, независимо от липсата на доводи в касационната жалба от страна на касатора. Първоинстанционното решение е валидно, доколкото е прието от надлежен съдебен състав при спазване на изискуемата от закона писмена форма. То обаче е недопустимо, тъй като са били налице отрицателни процесуални предпоставки за разглеждането на делото по съществото на спора, респективно за постановяване на краен съдебен акт. Това е така, доколкото от твърденията на жалбоподателя срещу административния акт не може да се изведе защитим правен интерес, който да обуславя допустимост на оспорването на административния акт, който е предмет на делото. Производството пред АС-Кюстендил е образувано по искане на Т. Д. С. за обявяване на нищожност на заповед №8121К-14543/23.11.2023 г. на министъра на вътрешните работи, с която е възстановен на длъжност началник на отдел 03 „Проверка на декларации и установяване на конфликт на интереси“ към дирекция „Инспекторат“ при МВР. Съдът е установил от фактическа страна, че Т. Д. С. е заемал длъжността началник отдел 01 „Контрол на управленската дейност в структури на територията на Южна България“ при Дирекция „Инспекторат“ – МВР, с присъден І младши ранг. Със заповед №8121К-7659/18.06.2021г. на министъра на вътрешните работи е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл). С решение № 10682/07.11.2023 г., постановено по адм.д.№ 4425/2023 г. на Върховния административен съд (ВАС) е отменена заповед №8121К-7659/18.06.2021г. на министъра на вътрешните работи. Установено е, че в изпълнение на съдебното решение Т. С. е възстановен на длъжност началник отдел 03 „Проверка на декларации и установяване на конфликт на интереси“ към Дирекция „Инспекторат“ при МВР със заповед №8121К-14543/23.11.2023 г. на министъра на вътрешните работи. Със заповед № 8121К-15182/18.12.2023 г. на министъра на вътрешните работи е прекратено служебното правоотношение на Т. С. като началник отдел 03 „Проверка на декларации и установяване на конфликт на интереси“ към Дирекция „Инспекторат“ при МВР, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 ЗДСл. Същата е била обект на съдебен контрол, като с решение №10616/08.10.2024 г., постановено по адм. д. № 5105/2024 г. на ВАС оспорването е отхвърлено. Въз основа на така установените факти съдът от правна страна е приел, че заповед №8121К-14543/23.11.2023 г. на министъра на вътрешните работи не страда от пороци, водещи до нейната нищожност - издадена е от компетентен орган, в писмена форма и съдържа правни и фактически основания за издаването й, които определят ясно волята на органа. Спазени са и административнопроизводствените правила за издаването й, в съответствие е с материалния закон и неговата цел. Приел е, че е неоснователно позоваването на чл. 177, ал. 2 АПК, като основание за нищожността на заповедта. Посочил е, че правната последица от съдебния акт – възстановяване на заеманата длъжност преди уволнението, е предвидена в закона, а не в акта на съда, като видно от доказателствата по делото двете предпоставки на чл. 122, ал. 1 ЗДСл са изпълнени, а и страните не спорят по тези факти. Решението е недопустимо. Съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Наличието на правен интерес от търсената правна защита е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство, като съдът е задължен да следи служебно за наличието на тази предпоставка по време на цялото производство. Правният интерес от оспорването следва да е пряк и непосредствен и неговото наличие следва да бъде преценявано от съда независимо от предмета на оспорването и вида на оспорения административен акт. Изискването за наличие на непосредствен правен интерес на оспорващия означава същият да цели настъпването на благоприятни за него правни последици от отмяната на оспорения административен акт, тъй като този акт по неблагоприятен начин засяга неговата правна сфера – създава задължения, или ограничава неговите права, свободи или законни интереси. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСС от I и II колегия на ВАС. В конкретния случай заповедта за възстановяване на Т. С. на длъжност началник отдел 03 „Проверка на декларации и установяване на конфликт на интереси“ към дирекция „Инспекторат“ при МВР е издадена след постановяване на решение № 10682/07.11.2023 г. по адм. д. № 4425/2023 г. на ВАС, с което е отменена като незаконосъобразна заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Актът, с който С. е възстановен, е възпроизвел своето благоприятстващо действие, поради което липсва неблагоприятно засягане на правната му сфера. С издаването на посочената заповед за него са настъпили именно онези правни последици, които произтичат от влязлото в сила съдебно решение и които са насочени към възстановяване на заеманата преди това длъжност. Следователно актът не създава за него задължения, не ограничава негови права или законни интереси и не води до влошаване на правното му положение. Наред с това следва да бъде посочено, че със заповед № 8121К-15182/18.12.2023 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на Т. С. е било прекратено повторно. Посочената заповед е била предмет на съдебен контрол, като с решение № 10616/08.10.2024 г. по адм. д. № 5105/2024 г. на ВАС жалбата срещу нея е отхвърлена, поради което прекратяването на служебното правоотношение е стабилизирано с влязъл в сила съдебен акт. Ето защо към датата на подаване на искането по чл. 177, ал. 2 АПК – 19.12.2024 г., Т. С. вече не е заемал длъжността, на която е бил възстановен със заповед № 8121К-14543/23.11.2023 г., нито е бил страна по съществуващо служебно правоотношение с МВР. В тази връзка неоснователни са доводите на С., че със заповедта е бил възстановен на различна, а не на същата длъжност, тъй като този въпрос касае незаконосъобразност на административния акт до степен унищожаемост, чието оспорване на тези основания е преклудирано с нормата на чл. 149, ал. 1 АПК, но и разгледано в съвкупност с гореизложеното, твърдението не обосновава сам по себе си наличие на правен интерес от искането за прогласяване на нищожност. При тези обстоятелства за С. липсва пряк, личен и непосредствен правен интерес да иска прогласяване нищожността на заповедта по реда на чл. 177, ал. 2 АПК, тъй като евентуалното уважаване на подобно искане не би довело до защита на накърнено негово право или законен интерес, нито до настъпване на по-благоприятни правни последици в неговата правна сфера. Поради това същият не притежава качеството заинтересован по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК, а подаденото от него искане е процесуално недопустимо. Като е разгледал по същество това искане при липсата на абсолютната процесуална предпоставка - правен интерес, първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване, а производството по делото следва да бъде прекратено. С оглед изхода на спора разноски следва да бъдат присъдени на ответника по касация на основание чл. 143, ал. 3 АПК, представляващи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 102,26 (сто и две и двадесет и шест евроцента) евро на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,