Определение № 454 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4254/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производство е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от “С.-73” ООД, ЕИК *****, чрез адв. Р. И. с адрес за призоваване: гр. София, ул. „Т. Ш.” №20, ап. 50, против определение № 10529 от 04.07.2024 г., постановено по в. гр. дело № 4574/2023 година по описа на СГС, с което е оставена без уважение молба вх. № 51120/02.05.2024 г., подадена от „С.– 73“ ООД, за допълване на постановеното по делото решение № 1363/07.03.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат следните съображения: Според жалбоподателя, атакуваното определение е незаконосъобразно, тъй като дружеството никога не е сключвало споразумение, с което да е поемало задължение да заплати на А. Н. сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от телесно увреждане, причинено от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.08.2018 г. до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата 600 лева месечно за периода от 12.01.2019 г. до 30.07.2019 г., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за болногледач и домашен помощник, за усилена храна и медикаменти, за рехабилитация и балнеолечение, за специализиран транспорт, помощни средства и приспособяване на дома за нуждите след инвалидизацията и социална адаптация, ведно със законната лихва върху сумата от всяко първо число на месеца до окончателното изпълнение на задължението. Задължението на дружеството е единствено да се заплати сумата от 120 000 лева. Излагат се съображения, че въззивният състав не е присъдил 600 лева на месец, а 200 лева на месец в полза на ищеца и следователно за разликата е законосъобразно и справедливо да се присъдят разноски. Твърди се още, че също така сумата от 350 000 лева също нямало да бъде присъдена, тъй като не съответства на изискванията на чл. 51 от ЗЗД, както и на съдебната практика. Искът би бил основателен за 120 000 лева и самият факт, че е подадена въззивна жалба за горницата над 120 000 лева до 350 000 лева, е основание за присъждане на разноски за горницата. Имайки предвид разпоредбата на чл. 78 от ГПК и фактът, че единият иск не е уважен в пълен размер, а другият е щял да бъде частично отхвърлен, то са налице, според частния жалбоподател, основания за присъждане на разноски. Твърди се още, че не е обсъден и фактът, че ищецът злоупотребява с права като е завел и още едно дело, по което твърди, че споразумението е валидно. Освобождаването му от такси и неосъждането му за разноски в настоящото производство, според частния жалбоподател, има за последица единствено завеждането на нови дела и депозирането на нови жалби. Постъпил е отговор на частната жалба от адв. М. Н.а - Т. от Софийска адвокатска колегия, в качеството на процесуален представител на А. Р. Н. по гр. д. № 1885/2019 на СРС, със служебен и съдебен адрес: гр. София, ул. „Ш.“ 33“, в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Излага съображения, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, а впоследствие признава същия, сключвайки споразумение. Отделно от горното намира искането за изменение на решението в частта за присъдени разноски на молителя и за изцяло неоснователно на самостоятелно основание. Излага съображения, че съгласно Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22, посочените в Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималните размери не са обвързващи за съда, а дължимият размер се преценява от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящата инстанция приема, че частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С определение по касационно гражданско дело № 4255/2024 година по описа на ВКС, III г. о., съдът не е допуснал на касационно обжалване решение № 1363 от 07.03.2024 година, постановено по в. гр. д. № 4574/2023 по описа на СГС, II Б въззивен състав на СГС, чието допълване е претендирал частния жалбоподател, поради което е налице процесуална възможност за разглеждане на настоящата частна жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното: С решение № 1363 от 07.03.2024 година, постановено по в. гр. д. № 4574/2023 по описа на СГС, II Б въззивен състав на СГС е потвърдил решение № 20049029 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Р. Н. срещу „С.-73” ООД искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от телесно увреждане, причинено от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.08.2018 г. до окончателното й изплащане; за заплащане на сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи, направени в периода от 14.08.2018 г. до 11.01.2019 г. за лечение и задоволяване на специални нужди на А. Р. Н. от трудовата злополука, ведно със законната лихва от 11.01.2019 г. до заплащане на сумата; за заплащане на сумата 600 лева месечно за периода от 12.01.2019 г. до 30.07.2019 г., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за болногледач и домашен помощник, за усилена храна и медикаменти, за рехабилитация и балнеолечение, за специализиран транспорт, помощни средства и приспособяване на дома за нуждите след инвалидизацията и социална адаптация, ведно със законната лихва върху сумата от всяко първо число на месеца до окончателното изпълнение на задължението; и за разликата над сумата 200 лева до сумата 600 лева месечно представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт за периода от 31.07.2019 г. до 13.08.2032 г. Въззивният съд е отменил обжалваното пред него решение № 20049029 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Р. Н. срещу „С.-73” ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 200 лева месечно за периода от 31.07.2019 г. до 14.08.2032 г., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., и вместо това е осъдил дружеството „С.- 73” ООД да заплаща на А. Р. Н. на основание чл. 200 от КТ, считано от 31.07.2019 г. до 14.08.2032 г. или до настъпване на законна причина за прекратяване или изменение на размера на задължението, по 200 лева месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., за разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт, ведно със законната лихва от датата на изискуемост на всяко месечно задължение до изпълнение на задължението. След постановяване на въззивното съдебно решение е постъпила молба по чл. 248 ГПК от „С.-73” ООД за допълване на същото в частта му за разноските като се претендират разноски в полза на дружеството. По подадената молба въззивният съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение № 10529 от 04.07.2024 г., постановено по в. гр. дело № 4574/2023 година по описа на СГС, с което е оставил без уважение молбата. Въззивният съд е приел, че предявените в производството искове по чл. 200 от КТ за неимуществени вреди са отхвърлени не поради недоказаност на елементи от фактическия състав на този иск /трудова злополука, вреда и причинна връзка между тях/, а поради наличието на извънсъдебно споразумение с работодателя, сключено в хода на производството, което препятства възможността за пострадалия от трудово злополука работник да претендира чрез иск по чл. 200 от КТ тези вреди. Въззивният съд е отчел, че не е спорно, че работодателят не е изпълнявал поетите със споразумението задължения за разсрочено заплащане на уговореното обезщетение и това е било причината ищецът да продължава да поддържа иска си и след сключване на споразумението - т.е. причината за висящността на производството след сключването на споразумението е изцяло в поведението на ответната страна, поради което е достигнал до извода, че направените от ответника разноски следва да си останат за негова сметка. По наведените в частната жалба доводи настоящата касационна инстанция приема следното: Безспорно е в настоящото производство, че същото е образувано в условията на обективно съединяване на три искови претенции (обезщетение за неимуществени вреди; обезщетение за имуществени вреди до датата на сключеното между страните споразумение и обезщетение за имуществени вреди занапред), които са били изцяло отхвърлени от първоинстанционния съд. Инициатор на въззивното производство е ищецът, който е обжалвал първоинстанционното решение изцяло. С постановеното от въззивния съд съдебно решение първите две заявени от ищеца искови претенции са приети за неоснователни, а третата искова претенция е приета за частично основателна за сумата от 200 лева периодично плащане за периода от 31.07.2019 година до 14.08.2032 година в полза на ищеца, респ. - в тежест на ответника. Направените от ответника разноски във въззивното производство са в размер на 9 000 лева за адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ищеца в проведеното открито въззивно съдебно заседание е възразил против размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от ответника. При така изложените факти настоящата касационна инстанция приема следното: Отговорността на страните за разноски в гражданския процес се разпределя в зависимост от изхода на делото. Според правилото на чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), ищецът има право на разноски при уважаване на иска, а според правилата на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, при отхвърляне на иска и при прекратяване на делото право на разноски има ответникът. Обстоятелството дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на спора се преценява с оглед фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Във всеки случай при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството по него. В разпоредбата на чл. 78, ал.2 от ГПК е уредено изключение от правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК като е предвидено, че и в случай на уважаване на иска разноските се понасят от ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. По аргумент на противното от чл. 78, ал.2 от ГПК, в случай на отхвърляне на иска разноските се понасят от ответника, ако последният с поведението си е дал повод за инициирането на съдебния спор. Следователно отговорността за разноски в гражданския процес се определя в зависимост от резултата от предявения иск и в зависимост от поведението на ответника по делото – чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 от ГПК. Отговорността за разноски в гражданския процес поначало е обвързана от изхода на правния спор, но заедно с това тази отговорност се основава на установеното в чл. 3 от ГПК изискване за добросъвестно упражняване на процесуалните права. Тези общи положения за разпределяне на отговорността за разноски в гражданския процес са относими и във въззивното производство като се отчита неговата специфика. В обсъжданото въззивно производство инициатор е бил ищецът, чиито искове са отхвърлени. Въззивната жалба е постъпила на 05.09.2022 година – т.е. след крайния договорен срок за пълно овъзмездяване на ищеца по първите две негови претенции съгласно подписаното между страните споразумение от 31.07.2019 година, което е било основание за отхвърляне на исковете. Не се спори в производството, че ответникът не е изпълнил добросъвестно задълженията си по това споразумение и единствено това е била причината ищецът да депозира въззивната си жалба. Въззивната жалба по две от исковите претенции на ищеца е била приета за неоснователна, което е предпоставка за присъждане на разноски в полза на въззиваемата страна, но не и в случаите, когато същата, макар и с извънпроцесуалното си поведение, но пряко свързано със съществото на спора, на практика продължава да поддържа същия. Ето защо настоящата инстанция приема, че не следва да се присъждат разноски под формата на адвокатско възнаграждение в полза на ответника за първите две ищцови претенции. По отношение на третата претенция на ищеца за осъждане на ответника да му заплаща месечно суми за усилена храна и медикаменти и за специализиран транспорт, и двете страни приемат, че същата не е предмет на сключеното между тях споразумение, поради което въззивният съд е уважил частично тази претенция, респ. – същата е отхвърлена частично, поради което ответникът има право на разноски във въззивното производство съобразно отхвърлената част на претенцията. Ответникът е направил разноски във въззивното производство в размер на 9 000 лева като адвокатското възнаграждение е договорено глобално без разграничение за коя искова претенция каква сума е договорена. При това положение следва да се приеме, че за всяка искова претенция ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева. В проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция от ищцовата страна е направено възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, което възражение настоящата съдебна инстанция приема за основателно. С оглед развилото се в едно съдебно заседание въззивно производство и с оглед цялостното развитие на процеса, съдът приема, че по третата искова претенция следва да се приеме, че адекватното адвокатско възнаграждение за защита на ответника по тази претенция възлиза на 1 500 лева. С оглед обстоятелството, че исковата претенция е отхвърлена за 2/3 от търсената сума, то на ответника следва да се присъдят разноски за процесуално представителство в размер на 1 000 лева. С оглед така изложените съображения настоящата инстанция приема, че частната жалба е основателна по същество. Обжалваното определение на въззивния съд следва да се отмени като се допълни решение № 1363 от 07.03.2024 година, постановено по в. гр. д. № 4574/2023 по описа на СГС, II Б въззивен състав, с присъждане в полза на ответника “С.-73” ООД, ЕИК *****, на сумата от 1 000 лева разноски във въззивното производство. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение