Определение № 3434 от 01.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2874/2025 г.

Постъпила е частна жалба от С. И. и И. Ц. И. и двамата от гр.Враца, чрез адв. Латова, срещу Определение №414 от 27.02.2025г. по адм. дело №107/2025г. по описа на Административен съд – Враца, с което е оставена без разглеждане подадената от двамата обща жалба срещу Решение от 13.02.2025г. на Съвета по осиновяване(СО) към РДСП – Враца, с което са определени първи, втори и трети подходящи за пълно осиновяване на детето Г. Т. З. и съдебното производство е било прекратено. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт от състава на Административен съд – Враца, респ. се настоява за отмяната му и връщане на делото продължаване на съдопроизводствените действия по него. Претендират се и разноски. В срока по чл.232 АПК е постъпил писмен отговор от М. Т., като Председател на СО към РДСП – Враца, с който се настоява за оставяне в сила на обжалваното определение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежни страни срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 1 от АПК и в срока по чл. 230 АПК, но разгледана по същество за неоснователна. За да обоснове изводите си, с които е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил съдебното производство, първостепенният съд е приел, че същото е недопустимо – като общата жалба на съпрузите И. е насочена срещу акт, в производството по издаването на който те не са участвали, поради което за тях не е налице и съответен правен интерес от оспорването му. Прието е също така, че издаденото от СО при РДСП – Враца решение не представлява административен акт по смисъла на чл.21 АПК. Настоящият състав на касационна инстанция намира така формираните изводи в обжалваното определение за правилни, но поради следното. Съдебното производство по делото е било образувано по обща жалба на сем. И. срещу Решение от 13.02.2025г. на СО към РДСП – Враца, с което са определени първи, втори и трети подходящи за пълно осиновяване на детето Г., [година на раждане]. В жалбата си до Административния съд те са посочили, че за тях е налице правен интерес да оспорят визирания акт на колективния орган, причислен към администрацията, тъй като приетото от него решение разкрива белезите на индивидуален административен акт, който засяга непосредствено тяхната правна сфера като лица, желаещи да осиновят при условията на пълно осиновяване детето Г., за което през един значителен период те са полагали грижа като приемни родители. В този смисъл оспорват изводите по същество в обжалваното решение на СО, като считат, че не са били съобразени всички обстоятелства от значение за интереса на самото дете. В тази връзка и в по-общ план следва да се посочи, че в Тълкувателно Решение №1 от 14.11.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г., ОСГК, на което се позовават в частната си жалба и И., ясно е отбелязано, че уредбата на института осиновяване в Семейния кодекс се основава на принципите, прокламирани в неговия чл.2(особена закрила на децата и равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца), както и на принципите, заявени в чл. 3 от Закона за закрила на детето (осигуряване на най-добрия интерес на детето, отглеждане в семейна среда, незабавност на закрилата и контрол по ефективността на предприетите мерки). Поради това същността на осиновяването се определя и като мярка за закрила на детето, с която се осигурява постоянна семейна среда за отглеждането му чрез акт, създаващ отношения като между родители и деца. Отбелязано е, че с този акт също така се засяга и правната сфера на определен кръг лица. В тази връзка структурата на Глава Осма от СК включва пет раздела, които последователно и систематично уреждат правния институт, като Раздел първи е насочен към условията(предпоставките) за осиновяване. Там, като едно от тези условия, е поставено изискването за всеки желаещ да осинови дете при условията на пълно осиновяване, да кандидатства чрез електронната платформа по чл.85, ал. 1 СК за разрешение за вписване в информационната система по чл. 83, ал. 1 СК(като посоченият ред не се прилага за лицата по чл.82 ал.2 и ал.3 СК). В този смисъл и актовете, които издават компетентните органи в съответната ДСП по искането за издаване на разрешение за вписване в регистъра, респ. по изменение на обстоятелствата вписани в информационната система, представляват индивидуални административни актове(така нормите на чл.86 ал..4 и чл.87 ал.3 СК), а споровете се разрешават по реда на АПК. В следващия Раздел втори(„Допускане на осиновяване“) са уредени изчерпателно всички предпоставки, които могат да касаят изводи за факти и обстоятелства във връзка с евентуалната основателност или не на молбата за осиновяване. Изброените там последователно изисквания са насочени към финалната преценка, която е възложена на съответния окръжен съд. В този раздел систематично е уреден и въпроса със създаването(на законова основа) и на Съвета по осиновяване, който съществува към всяка регионална дирекция за социално подпомагане(чл.94 ал.1 СК), и чиято основна задача е: той да определя за всяко вписано дете в информационната система по чл. 83, ал. 1 подходящи осиновяващи, съобразно поредността на вписването им в същата информационна система, изразените от тях предпочитания, както и обстоятелствата от значение за интереса на детето. Т.е. конституирането на този колективен орган от специалисти(от областите като: право, медицина, педагогика и психология), посочени от визираните в чл.94 ал.2 СК длъжностни лица от системата на администрацията, а и цялата му дейност, по същество са насочени към формиране крайните изводи на решаващия в тази фаза орган – окръжният съд, касателно всички въпроси, свързани с предпоставките за допускане на осиновяването, поискано от конкретния/ите молител/и. Видно от самата уредба е, че СО преценя факти и обстоятелства, касаещи три основни направления, свързани с въпросите за: поредността на вписването на потенциалните осиновяващи в информационната система, за изразените от тях предпочитания, както и обстоятелствата от значение за интереса на детето, нещо което е възложено като крайна преценка на съда, разглеждащ постъпилата при него молба от осиновяващия, за което той не само изисква доклад от съответната ДСП, но и може да събира всякакви доказателства по реда на ГПК, като след като изслуша заключение на прокурора, се произнася с мотивирано решение. Осиновяването са допуска само, ако е в интерес на осиновявания(така чл.97 ал.1 и ал.2 СК). В този раздел законодателят не е уредил изрично контрол върху решението на ОС(за разлика от посочените случаи по раздел първи) и това, според настоящия състав, не е законодателен пропуск, а е резултат от цялостната канава на производство по този раздел. Действително, формално са изпълнени критерии, обосноваващи извод, че конституираният съвет, чиито членове са посочени от различни органи в системата на изпълнително-разпоредителната власт, упражнява на свой ред властнически, административни правомощия, като определя лица, измежду вписаните в регистъра, които според него са най-подходящи за осиновители на конкретните деца. Заедно с това обаче правната рамка предвижда, че всичките тези въпроси в крайна сметка са в компетентността на съответния окръжен съд, който задължително формира преценка по всички области на произнасяне на СО, независимо и въпреки охранителния характер на производството пред него. В този смисъл и според този състав на касационната инстанция, и доколкото това е допустимо, съобразно задължителните разяснения, дадени и с Решение №2 от 14.02.2023 г. на КС по к. д. № 1/2022 г., не съществува изискване всички спорове за законност на актовете и действията на административните органи да бъдат разглеждани от специализираните административни съдилища. В разглеждания казус правната уредба, дадена със СК, ясно насочва към извод, че в производството по приключване на процедурата по осиновяване, именно окръжният съд ще формира всички изводи за неговото допускане или не, като прецени и значението и мястото на акта на СО, с което по конкретната молба, е прието, че първи подходящи за осиновяване е дадено семейство, а втори и трети подходящи са други семейства или отделни лица, без да са класирани останалите разгледани от него възможни кандидати. При зададена такава една рамка, касационната инстанция намира, че решаването на въпросите, повдигнати от частните жалбоподатели пред Административен съд – Враца, не следва да се извърши в производство по реда на АПК пред специализирания съд, а следва да се разреши в рамките на производството пред съответния окръжен съд. В тази връзка следва да се посочи и че няма установена съдебна практика, според която в случай на подадени молби за осиновяване от лице/а, които не са определени за първи подходящи за осиновяване от СО, то същите са недопустими за разглеждане от Окръжния съд само на това основание. В този смисъл предпоставката по чл.95 ал.1 СК е такава по основателността на молбата, а не е условие за допустимостта и(при формиране на преценката за „процеса относно процеса“). Последното може да се изведе и от посоченото във вече цитираното ТР №1/2016г. на ВКС на РБ, ОСГК(т.2), касателно несъобразяване на молителя-осиновяващ с изискването на СК за подаване на молбата чрез съответната РДСП, а не направо в съда. Що се отнася до възможностите на съда по чл.97 ал.1 СК да прецени възраженията на неучастващи в производството пред него лица, то именно и поради защита както на личния интерес на страните, вкл. висшия интерес на детето, така и на обществения интерес, то участващ в тези производства е и прокурорът, който и с оглед възложените му функции в производството, може да повдига всякакви възражения, вкл. и тези на семейство И., а освен всичко друго задължителен е и социалния доклад на компетентната ДСП, който следва да включва всички релевантни факти, касаещи детето Г., вкл. такива свързани с продължителното и отглеждане от сем. И., като приемни родители от близо пет години, респ. създадените връзки на привързаност. Споделяне виждането на частните жалбоподатели би създало възможност паралелно въпросите, разрешени от СО, да се предмет на преценка както от административния съд, в производството в което биха участвали напрактика значителен брой заинтересовани страни, потенциални осиновители, при пълно състезателно начало, така и от окръжния съд, в специално уреденото производство по чл.97 СК, за което актът по чл.95 ал.1 СК е предхождащ и от значение за формиране преценката по основателността на молбата. Това би поставило двете съдебни производство и в състояние на зависимост едно от друго, което в крайна сметка съществено би забавило производството пред окръжния съд, ефективно би подкопало място института на осиновяването като една от важните мерки за закрила на детето. Пита се в тази връзка и ако всички поставени въпроси в обхвата на преценка от СО по чл.95 ал.1 СК се разрешат от съответния административен съд със сила на пресъдено нещо, то тогава каква е задачата на съда по чл.97 ал.1 СК, който и след като „изчака“ разрешаването на административноправния спор по отношение на същите тези факти и обстоятелства, освен да формализира изводите на специализирания съд. Или консеквентно се обосновава извода на този съдебен състав, че актът по чл.95 ал.1 СК имплицитно се контролира(преценява по същество за разрешеното с него) в производството по чл.97 ал.1 СК, вкл. чрез предвиденото участие в това производство на прокурора и органите на ДСП, чрез представения от последните социален доклад, а също така и от изискването за постановяване на мотивирано съдебно решение, с което се допуска или се отказва допускане на осиновяване по входираната конкретна молба на осиновителя/ите. С оглед на изложеното правилно първостепенният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.159, т.1 АПК, поради което законосъобразно на това основание жалбата е оставена без разглеждане, а образуваното по нея съдебно производство – прекратено. Това обосновава и извода на настоящия състав за оставяне в сила на атакуваното определение на съда от 27.02.2025г. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение