Определение № 3103 от 05.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1279/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 т. 2 ГПК във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Гаранционен фонд, чрез процесуалния му пълномощник, против определение № 1183 от 30.04.2025 г. по в. гр. д. № 614/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на Гаранционен фонд по реда на чл. 248 ГПК за изменение в частта за отговорността за разноски на решение № 479 от 16.04.2025 г., постановено по същото дело, като присъденото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) в полза на процесуалния представител на ищците З. И. С., И. В. С. и М. В. С. – адв. В. Т. А. от САК, възнаграждение за защитата им във въззивна инстанция бъде намалено до размера на сумата от общо 1 620 лв. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалвания акт, като излага доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че не е отчетена актуалната практика на ВКС, формирана при съобразяване на постановеното по дело С-438/22 решение на СЕС, относно неприложимостта на определените с Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения. Твърди, че критерий за определяне на дължимото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение е фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа от адвоката, като в случая съдът следва да съобрази и принципното правило на чл. 36 ЗАдв – възнаграждението да бъде обосновано и справедливо. Поради това според частния жалбоподател дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да бъде намалено до общо 1 620 лв. (по 540 лв. за защитата на всеки представляван ищец). В подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор адв. В. Т. А., в качеството му на пълномощник на З. И. С., И. В. С. и М. В. С., оспорва частната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Счита обжалваното определение за правилно и постановено при отчитане от съда на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени въззивното решение в частта му за присъдените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на З. И. С., И. В. С. и М. В. С. във въззивната инстанция, съдът на първо място е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК по искане на насрещната страна може да намали заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, ако то не съответства на фактическата и правна сложност на делото, като това искане може да бъде заявено както писмено, така и устно в открито съдебно заседание, но крайният срок за упражняването на правото да се иска намаление на адвокатското възнаграждение е ограничен до приключване на устните състезания в съответната инстанция. Приел е, че до края на устните състезания молителят не е направил писмено или устно възражение за размера на адвокатското възнаграждение, поради което правото на Гаранционен фонд на възражение за разноските е преклудирано и липсва процесуална възможност за намаляване на възнаграждението. На следващо място съставът на Софийския апелативен съд, отчитайки, че при определяне на дължимото възнаграждение, което съдът присъжда, определеният от Висшия адвокатски съвет размер – този по Наредба № 1/09.01.2004 г., не може да бъде приложен с оглед решение на СЕС по дело C-438/22 и решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и позовавайки се на съдебната практика, формирана след постановяване на тези решения, е посочил, че приетите в Наредба № 1/09.01.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения – те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът на страните по делото, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, съобразявайки тези критерии и като е посочил, че отчита големия материален интерес по отношение на защитата на ищците и фактическата и правна сложност на делото, съдът е намерил, че няма основание за промяна на определеното адвокатско възнаграждение, а лимитът на намаляване по чл. 78, ал. 5 ГПК защитава свободата на договаряне, като слага граници на правото на съда да не зачете уговореното между страните по договора за адвокатска услуга. Определението е неправилно. От данните по делото се установява, че първоинстанционното производство е образувано по искове на З. И. С., И. В. С. и М. В. С. срещу Гаранционен фонд за заплащане на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 558, ал. 5, предл. 1 КЗ на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща и съпруг в размер на по 200 000 лв. за всеки ищец, ведно с лихва за забава. Исковете са уважени от първоинстанционния съд до сумата от по 80 000 лв., заедно с акцесорните вземания за лихва, и са отхвърлени до пълните им предявени размери. Производството пред въззивния Софийски апелативен съд е било образувано по подадени от всяка от страните по делото въззивни жалби срещу съответните части от постановеното от Софийски окръжен съд първоинстанционно решение. По подадената от Гаранционен фонд въззивна жалба от името на ищците не е подаден отговор. За тях в единственото по делото о. с. з. на 10.04.2025 г. се е явил адв. А., осъществяващ безплатното им представителство и във втората инстанция въз основа на договор по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В дадения му от съда тридневен срок от съдебното заседание адв. А. е депозирал и кратка писмена защита. С решение № 479 от 16.04.2025 г. по в. гр. д. № 614/2025 г. въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която първостепенният съд е определил датата, от която е дължима лихвата за забава върху присъдените обезщетения, като вместо 06.07.2023 г. е определил за такава 07.10.2023 г. В останалите му обжалвани части – осъдителна и отхвърлителна, решение № 124 от 11.11.2024 г. по т. д. № 210/2023 г. на Софийски окръжен съд е потвърдено. На процесуалния представител на ищците е присъдено възнаграждение за осъществената правна помощ във въззивното производство в размер на 15 180 лв. При тези факти Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, намира следното: Неправилно е приетото от съда, че в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде направено възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, за да бъде намалено като прекомерно претендираното адвокатско възнаграждение. Определянето на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е изключително правомощие на съда, който следва да съобрази множество фактори, вкл. фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, извършените от страните процесуални действия, броя на съдебните заседания. Съдът не е обвързан и от посочения от самия адвокат в списъка по чл. 80 ГПК размер, тъй като в случая не е налице договорено и изплатено адвокатско възнаграждение от страната, а оказване на безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следващият спорен въпрос между страните е свързан с начина на определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а оттук – с конкретния размер на дължимото възнаграждение за безплатна правна помощ за осъществената защита на ищците във въззивното производство. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв при осъществена безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В цитираното от въззивния съд решение на СЕС по преюдициално запитване, постановено по дело С-438/22, е направен общ анализ на предпоставките, при които националният съд може да не приложи вътрешна уредба поради противоречието ѝ с чл. 101, пар. 1 ДФЕС, но са формирани и конкретни изводи относно противоречието на Наредбата с горепосочената норма от ДФЕС. Така според даденото в § 41 разяснение националният съд е длъжен да откаже да приложи спрямо задължената за разноски страна национална правна уредба, установяваща по задължителен начин минимални размери на адвокатските възнаграждения, ако прецени, че същата противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Същевременно, анализирайки конкретната национална правна уредба, според която адвокатът не може да договори възнаграждение в размер, по-нисък от определения от съсловната организация на адвокатите Висш адвокатски съвет, а съдът не може да присъжда възнаграждения под този минимум, СЕС заключава, че уредбата е ограничаваща конкуренцията „с оглед на целта“ си по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Въз основа на това е изведен извод, че не е възможно позоваване на евентуално преследвани с националната уредба легитимни цели като аргумент да не се приложи установената в член 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики (§ 54). Даденото от СЕС тълкуване е задължително за националния съд съгласно чл. 633 ГПК и поради това с оглед приетото в § 54 от него съдът се явява задължен да не приложи нарушаващата § 101, пар. 1 ДФЕС подзаконова национална уредба, която въвежда минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се определи от съда в справедлив размер, обоснован не само с материалния интерес по делото (който критерий е залегнал в неприложимата наредба), а с комплекс от фактори, наред с този интерес – фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия – така определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о. и много други. В случая, процесуалният представител по чл. 38 ЗАдв е осъществявал защита по парични искове с голям материален интерес, но в рамките на въззивното производство тази защита е била ограничена до явяване в едно открито съдебно заседание и кратка писмена защита. Следователно, обемът на извършените процесуални действия не е голям, а сложността на единствените предприети действия е производна от правната сложност на делото, която не е значителна предвид наличието на константна и непротиворечива практика по приложението на спорните във въззивното производство институти на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. При тези съображения настоящият състав счита, че дължимото възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ във въззивната инстанция, съобразено с изхода от спора в нея и защитения материален интерес (по 80 000 лв. за всеки от ищците), е в размер от 7 500 лв. общо за всички ищци (по 2 500 лв. за защитата на всеки от тях). Този размер от една страна съобразява изложените по-горе фактори, обуславящи намаляването му, а от друга съответства на защитения материален интерес, на обема на осъществената работа от процесуалния представител в производството пред Софийски апелатиен съд, на принципите, при които се осъществява адвокатската професия, вкл. този на самофинансирането, като същевременно този размер на дължимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение е справедлив и обоснован съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ във вр. ал. 1 ЗАдв. Искането за намаляване на присъденото в тежест на Гаранционния фонд адвокатско възнаграждение под този размер и до размера от 1 620 лв. е неоснователно, като нарушаващо посочения принцип за справедливост и обоснованост на адвокатското възнаграждение и пренебрегващо критериите за определяне на конкретния му размер, поради което следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение