Определение № 3128 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Е. К., чрез адв. В. В., срещу определение № 799 от 09.03.2026 г., постановено по в. гр. д. № 643/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е оставена без уважение: 1/ молбата на процесуалния представител на Е. Е. К. – адв. В. А. В., за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по делото въззивно решение № 40 от 30.01.2026 г., чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. за първоинстанционното производство в размер на 199.40 евро с вкл. ДДС; 2/ молбата на Е. Е. К. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд юрисконсултски възнаграждения съответно от размера от 76.69 евро на размера от 25.56 евро по отношение на Софийски градски съд и от размера от 102.26 евро на размера от 25.56 евро по отношение на Софийски апелативен съд. С частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че още с въззивната жалба изрично е поискано присъждането на адвокатско възнаграждение за оказвана безплатна правна помощ, като аналогично искане има и в самата искова молба. По отношение на присъдените юрисконсултски възнаграждения в полза на ответниците от по 76.69 евро и 102.26 евро се твърди, че същите са несъответни на качеството и обема на предоставената правна помощ. Ответникът Софийски апелативен съд, чрез процесуалния си представител И. Г., в предоставения срок за отговор взема становище за неоснователност на жалбата. Ответникът Софийски градски съд, чрез съд. помощник С. Р., е подал отговор в предоставения срок, с който също се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна. Съображенията за това са следните: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е посочил, че в частта, в която се иска изменение на постановеното въззивно решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. за първоинстанционното производство в размер на 199.40 евро с вкл. ДДС, молбата има характер на такава за допълване на въззивното решение, но не по реда на чл. 248 ГПК, а по реда на чл. 250 ГПК. Преценил е, че в тази част по същество молбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, доколкото произнасянето на висшестоящия съд по отношение на разноските за производството пред предходната инстанция не е автоматичен резултат от изхода на делото и служебно прилагана от съда последица от решението, а е обусловено /съгласно диспозитивното начало в процеса/ от направено искане за това. Изложил е мотиви, че в случая такова искане не е направено, като във въззивната жалба е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго решение, с което исковете срещу солидарно отговорните ответници бъдат уважени, както и искане да бъде присъдено в полза на адв. В. адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за оказана на Е. К. безплатна адвокатска защита. Тълкувайки изложената воля е формирал извод, че се претендира присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. само за въззивната инстанция. Поради липсата на изрично формулиране на такава претенция във въззивната жалба и за производството пред първата инстанция, е приел, че подобно тълкуване би противоречало на принципа на диспозитивното начало. Обобщил е, че при тези съображения в случая не е налице непълнота на въззивното решение поради непроизнасяне от страна на съда по направено от страната искане. Останалата част от молбата, в която се иска изменение на въззивното решение чрез намаляване на присъдените в полза на ответниците Софийски градски съд и Софийски апелативен съд юрисконсултски възнаграждения, въззивният състав е преценил също като неоснователна. Посочил е, че процесуалният закон /чл. 78, ал. 5 ГПК/ предвижда възможността да бъде намалено възнаграждението на процесуален представител на страна по възражение на насрещната страна за прекомерност на платеното възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, но в случаите, когато процесуалното представителство е осъществено от адвокат, а не и от юрисконсулт, както е в случая. Съобразил е, че дори и в случая да е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, то възражението за прекомерност би било неоснователно. Изложил е съображения, че съгласно чл. 37 ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на МС по предложение на НБПП; че съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ /в актуалната редакция/, за защита по дела с определен материален интерес, размерът на възнаграждението е от 200 лв. до 450 лв.; че критерии при преценката на съда за определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение са видът и количеството на извършената дейност, а единственият нормативно установен лимит, който съдът не следва да надхвърля при преценката си за определяне на юрисконсултското възнаграждение, е максималният размер за конкретния вид дело, определен в НЗПП. Установил е, че в случая като справедливо е прието юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лв., т. е. в минималния размер по НЗПП, като така приетото имплицитно съдържа и преценката, че видът и количеството на извършената дейност от пълномощниците на ответниците не надхвърля минималните стандарти за производството пред въззивната инстанция. Второинстанционният съд е констатирал, че съответно с оглед изхода на делото е присъдил юрисконсултски възнаграждения в полза на всеки от ответниците, съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба. В тази връзка е намерил, че присъденото възнаграждение /определено в минимален размер и присъдено съразмерно с отхвърлената част от претенциите на насрещната страна/ не е прекомерно. Като неотносима към конкретния случай е приел и актуалната практика на СЕС и на българските съдилища в насока, че съдът при определяне на възнаграждението на процесуалния представител не е обвързан от размерите на възнагражденията, определени в наредба, която определя размерите на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, като може да определи и по-нисък размер от предвидения в такава наредба, доколкото в случая не се касае за адвокатско възнаграждение. При тези данни, настоящият състав намира, че обжалваното определение в частта, с която е оставена без уважение молбата на адв. В. А. В. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по делото въззивно решение, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в негова полза за първоинстанционното производство, е неправилно. Аргументите за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., адвокатът, оказал безплатна правна помощ на страната, има право на адвокатско възнаграждение, стига отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. Възникването на горното право на адвоката в очертаната хипотеза се свързва с две предпоставки: оказване на безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. и реализиране на отговорността за разноски в тежест на насрещната страна. В настоящия случай, видно от данните по делото във въззивната жалба на Е. Е. К., подадена чрез адв. В. В., е направено изрично искане за отмяна на първоинстанционното решение, с което предявените искови претенции са отхвърлени и осъждането на ответниците да заплатят на адв. В. В. минимално адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв., без да се конкретизира за коя инстанция се отправя искането. По делото пред първата инстанция (на л. 9) е приложен договор за правна защита и съдействие от 26.03.2023 г., като извършването на адвокатската услуга е уговорено при условията на чл. 38, ал. 1, ЗАдв. Видно от приложения договор, негов предмет е оказване на правна защита и съдействие, изразяваща се в предявяване на иск по чл. 2б ЗОДОВ, до приключване на производството пред трите съдебни инстанции. Доколкото с постановеното по делото въззивно решение № 40 от 30.01.2026 г., исковата претенция на Е. Е. К. е уважена частично, то съразмерно с уважената част от въззивната жалба на страната, в нейна полза е възникнало право на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната, но и за първа инстанция, което в случая е уговорено при условията на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. С присъждането на разноските за двете инстанции, не би се стигнало до противоречие с диспозитивното начало в процеса поради произнасяне по непредявено искане. Както се посочи в мотивите по-горе, във въззивната жалба на страната се съдържа нарочно общо искане за присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение, без да се конкретизира за коя инстанция, а договорът за правна защита с адвоката, представен в първа инстанция, също не е ограничен, като процесуалното представителство и защита са уговорени за всички инстанции. Съобразно изложеното, настоящият състав намира, че в полза на адв. В. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по реда на чл. 38 ЗАдв. в размер на 199.40 евро с ДДС, изчислено съгласно уважената част от исковата претенция. Така изчисленото възнаграждение следва да се възложи в тежест на насрещната страна – Софийски градски съд. В частта, в която е оставена без уважение молбата на Е. Е. К. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд юрисконсултски възнаграждения, обжалваното определение е правилно. В случая в отговорите на въззивната жалба на ищцата Е. Е. К., ответниците Софийски градски съд и Софийски апелативен съд са отправили своевременно изрично искане за присъждане на сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение. Предвид изхода на делото по предявения от ищцата иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, в полза на ответниците се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК за въззивната инстанция, което е в тежест на ищцата. Определеният от въззивния съд размер от 76.69 евро по отношение на Софийски градски съд, съответно 102.26 евро по отношение на Софийски апелативен съд, е изчислен в минимален размер и съразмерно с отхвърлената част от претенцията на ищцата. В случая не е и налице основание за редуциране на така присъдения размер на юрисконсултски възнаграждения в полза на ответниците. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, размерът на дължимото възнаграждение за процесуално представителство, осъществено от юрисконсулт, се определя от съда в размерите, установени за съответния вид дело по Закона за правна помощ и Наредба за заплащане на правната помощ, като се съобразява видът и количеството на извършената от пълномощника дейност. Приложима в настоящия случай е разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата, съгласно която за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 200 до 450 лв. Осъществените от процесуалните представители на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд процесуални действия, както и видът на извършената от тях защита пред въззивната инстанция, предпоставят определяне на юрисконсултско възнаграждение в минималния размер на допустимия от Наредбата диапазон, който в случая не се явява прекомерен. По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.