Определение № 2428 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2845/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца В. Д. В., чрез адв. Р. З. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 8755 от 06.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 8986/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в, с което е оставено без уважение искането на В. Д. В. за изменение на постановеното по посоченото дело решение от 20.03.2024 год. в частта му за разноските. Частният жалбоподател твърди, че въззивният съд неправилно приел, че не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираните от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение. В случая откритото съдебно заседание във въззивното производство било проведено на 14.02.2024 год., в което ответницата не представила списък за разноските по чл. 80 ГПК, поради което и ищецът нямало срещу какво да възрази. Неправилно въззивният съд бил приел, че списъкът по чл. 80 ГПК бил представен с отговора на въззивната жалба – подаден на 03.08.2023 год. С отговора на въззивната жалба ответницата била поискала присъждане на разноски и представила доказателство за платен адвокатски хонорар от 700 лв. Отговорът и документът за плащане на адвокатското възнаграждение не били връчени на ищеца, а в съдебното заседание, проведено на 14.02.2024 год., не му било съобщено искането на ответницата за присъждане на разноски. Освен това неправилно въззивният съд отказал да се съобрази с решението от 25.01.2024 год. на СЕС по дело № С-438/2022, като не се бил произнесъл и по възражението за ищеца за неоснователност на искането на ответницата за присъждане на разноски, тъй като адвокатът не се бил явил в откритото съдебно заседание. Ответницата по частната жалба Ц. Ч. С. счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ГПК акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по в. гр. дело № 8986/2023 год. е образувано пред Софийски градски съд по въззивна жалба на ищеца В. Д. В. срещу решение № 567 от 12.01.2023 год., постановено по гр. дело № 34244/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 154 с-в, с което е отхвърлен предявения от В. Д. В. срещу Ц. Ч. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 3 285 евро – подлежаща на връщане /като получена без основание/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.06.2016 год. до окончателното й изплащане. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответницата Ц. Ч. С. е подала отговор на въззивната жалба на ищеца, с който е поискала и присъждане на направените разноски за възнаграждение за един адвокат. Представила е договор за правна защита и съдействие /с характер на разписка/, с който е уговорено заплащането в брой на адвокатски хонорар в размер на 700 лв. С решение № № 1630 от 20.03.2024 год. Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е осъдил ищеца да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 700 лв. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ищеца В. Д. В., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че в проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът не е направил искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, а релевираното такова в молбата му по чл. 248 ГПК се явява преклудирано. Претенцията за разноски следва да бъде заявена до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, до който момент трябва да се направи и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, а възражението на ищеца, че решение от 25.01.2024 год. на СЕС по дело № С-438/2022 год. позволява неприлагане на чл. 36 ЗА само поради посочената в него евентуална възможност за противоречие между чл. 101, § 1 ДЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма на определянето им, минимални размери на адвокатските възнаграждения, е неоснователно. С определение на настоящия съдебен състав, постановено по гр. дело № 2846/2024 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1630 от 20.03.2024 год., постановено по в. гр. дело № 8986/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в. Обжалваното определение е правилно. Искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по делото – по реда и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Това искане следва да бъде релевирано от страната най-късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък по чл. 80 ГПК – арг. от принципа за равенство на страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК /мотиви към т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГТК, определение № 36/26.01.2015 год. на ВКС по ч. гр. дело № 5936/2014 год., I г. о., ГК, определение № 205 от 19.03.2014 год. на ВКС по ч. т. дело № 723/2014 год., ІI т. о., ТК, определение № 321 от 25.11.2013 год. на ВКС по гр. дело № 442/2012 год., I г. о., ГК, определение № 265 от 4.07.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3923/2013 год., II г.о, ГК и др. В разглеждания случай ищецът не е релевирал искане по чл. 78, ал. 5 ГПК в единственото открито съдебно заседание, проведено във въззивното производство на 14.02.2024 год., както и в по-ранен момент. Следователно правото му да иска намаление на размера на претендираните от ответницата разноски за възнаграждение за един адвокат във въззивното производство е преклудирано. Без значение е обстоятелството, че на ищеца не са били връчени преписи от отговора на въззивната жалба, подаден от ответницата и приложенията към него, тъй като разпоредбата на чл. 263, ал. 1 ГПК не поставя такова изискване. Съдът не може да намали служебно размера на адвокатското възнаграждение, без да е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. След като в случая възражението за прекомерност е преклудирано, размерът на дължимото адвокатско възнаграждение не подлежи на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото, при съобразяване на решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС. При това положение обемът на извършените от процесуалния представител действия за защита на упълномощилата го страна /ответницата/ е от значение единствено за вътрешните отношения между представляваната страна и нейния пълномощник. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че липсата на списък по чл. 80 ГПК за разноските на ответницата се явява в случая пречка за присъждането им. Липсата на списък е единствено основание съдът да откаже да разгледа молбата за изменение на решението за разноските – т. 9 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 год., ОСГТК. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,