Решение № 7742 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1124/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Х. срещу решение № 4133 от 16.12.2025 г. по адм. дело № 897/2025 г. на Административен съд – Велико Търново. С обжалваното решение АС – Велико Търново е отхвърлил жалбата на Д. С. Х. против отказ за преизчисляване на обезщетения, обективиран в писмо рег. № 4658/16.06.2025 г. на главения директор на Главна дирекция „Охрана“. Касационният жалбоподател, чрез пълномощника си, поддържа, че обжалваното решение е постановено при погрешно интерпретиране на фактическите установявания по делото и неправилно приложение на материалния закон. Излага доводи, че съдът е тълкувал неправилно действието на административния акт с обратна сила като по този начин е нарушил материалния закон. Счита, че решението на съда е необосновано, т. к. съдът е пренебрегнал ретроактивното действие на заповед № ЧР-06-30/15.05.2025 г. на главния директор на ГД „Охрана“, с която се изменя размерът на възнагражденията на служителите и неправилно е тълкувал стеснително същата като е изключил от обхвата й служителите, чието правоотношение е прекратено преди издаването й. Намира, че неправилно съдът се е позовал на разпоредбата на § 2, т. 1 от ДР на Вътрешните правила за работната заплата на служителите и на § 20 от ПЗР към Правилника за изменение и допълнение на Правилника за устройството и дейността на ГД „Охрана“, за да отхвърли претенцията на жалбоподателя. При тези съображения иска да се отмени обжалваното решение и се реши спорът по същество като се отмени оспореният отказ на главния директор на ГД „Охрана“ за преизчисляване на изплатените обезщетения на служителя. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба – главният директор на ГД „Охрана“, чрез процесуалния си представител, представя писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема следното: Производството по адм. дело № 324/2025 г. на АС – Велико Търново е проведено след като с определение № 5053 от 05.11.2025 г. по гр. дело № 2859/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, петчленен смесен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд е решен спор за подсъдност между Районен съд гр. Велико Търново и АС – Велико Търново, като е постановено че, доколкото като предмет на искането не е заявен за разрешаване гражданскоправен спор във връзка с размера на претендираните имуществените вземания на оспорващия, а се обжалва отмяна на отказ за преизчисление на полагащото се обезщетение, компетентен да се произнесе по оспорването, включително чрез преценка дали отказът представлява индивидуален административен акт, подлежащ на оспорване по реда на АПК, е административният съд, съгласно правилото за подведомственост по чл. 128, ал. 1, т. 1 АПК. Съдът е установил от фактическа страна следните обстоятелства: Д. С. Х. е заемал в ГД „Охрана“ длъжността младши инспектор – сътрудник на охраната I степен в сектор „Охрана на сгради“ на Регионална дирекция „Охрана – Велико Търново“. Със заповед № ЧР-76/25.03.2025 г. на главния директор на ГД „Охрана“ е прекратено служебното правоотношение на държавния служител Д. С. Х. за заеманата длъжност, на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР - по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта. Със заповедта е разпоредено на основание чл. 234, ал. 1, ал. 5, ал. 8 и ал. 9 от ЗМВР на лицето да се изплатят следните обезщетения: еднократно парично обезщетение за прослужени 19 години, 9 месеца и 0 дни – деветнадесет брутни месечни възнаграждения в размер на 47 454, 40 лв.; левовата стойност на едно допълнително вещево имущество в размер на 600 лв.; обезщетение за неизползвани ЗЗ дни платен годишен отпуск за 2024 г. в размер на 3939, 80 лв.; обезщетение за неизползвани 10 дни платен годишен отпуск за 2025 г. в размер на 1203, 66 лв. Заповедта е връчена на Д. Х. на 01.04.2025 г. и е влязла в сила като необжалвана. Не се спори, че посочените в нея суми са били платени на лицето. На 15.05.2025 г. от министъра на правосъдието на основание чл. 393, ал. 2 от ЗСВ, чл. 180, ал. 2 и 3 от ЗМВР и чл. 8, ал. 2, т. 4, предл. първо от Правилника за устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана" е издадена Заповед № ЧР-06-30/15.05.2025 г., с която са утвърдени таблици за възнагражденията на служещите в ГД "Охрана", в сила от 01.01.2025 г. На 02.06.2025 г. Д. Х. е подал молба до главен директор на Главна дирекция "Охрана" с искане да бъде извършено преизчисление на обезщетенията за 19 месечни възнаграждения и за 43 дни платен годишен отпуск и да му изплатена разликата. С обжалваното пред първоинстанционния съд писмо рег. № 4658/16.06.2025 г. главният директор на ГД "Охрана" е приел, че искането е неоснователно. Посочил е, че в съответствие със заповед № ЧР-76/25.03.2025 г. на главния директор на ГД „Охрана“ са му изплатени полагащите се обезщетения на основание чл. 234, ал. 1, 5, 8 и 9 ЗМВР присъобразяване със заповед № З-1387/14.09.2023 г., с което е определено основно месечно възнаграждение за заеманата длъжност, считано от 01.08.2023 година. Посочил е, че към 15.05.2025 г. служителят е с прекратено служебно правоотношение и съгласно т. I, § 2 от раздел VI на Допълнителните разпоредби на Вътрешните правила за работната заплата на служителите по чл. 10, ал. 1, т. 1 и т. 3 Правилника за устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана" не следва да бъде определено ново основно месечно възнаграждение, както и да бъдат преизчислени възнагражденията и полагащите се обезщетения. При тези фактически обстоятелства съдът е приел от правна страна, че обжалваното писмо представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, т. к. отказът да бъде извършено преизчисление на обезщетенията на жалбоподателя засяга негови права и законни интереси. На следващо място съдът е обсъдил законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 АПК и е приел, че не са налице основания за отмяната й. При обсъждане на материалната й законосъобразност е посочил, че след като към датата на Заповед № ЧР-06-30/15.05.2025 г. на министъра на правосъдието за изменение на размера на възнагражденията на действащите към същия този момент държавни служители, жалбоподателят Х. вече не е имал качеството на държавен служител, той не е бил адресат на това решение и не би могъл да се ползва от него. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Върховният административен съд, настоящия касационен състав намира, че съдът се е произнесъл по оспорването на акт, който не притежава белезите на индивидуален административен акт, поради което решението е недопустимо. Съдът правилно е установил фактическите обстоятелства по спора, с който е сезиран, но неправилно е приел, че обсъжданото писмо рег. № 4658/16.06.2025 г. има характеристиката на отказ по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, с който се засягат права и законни интереси на оспорващия. Както съдът е посочил, правоотношението между страните по спора е прекратено със заповед № ЧР-76/25.03.2025 г. на главния директор на ГД „Охрана“, считано от 01.04.2025 година. Правоотношението между страните в качеството им на орган по назначаването и служител е приключило, а последвалата кореспонденцията е свързана с имуществените претенции на страната. Действително същите произтичат от прекратеното служебно правоотношение, но комуникацията между страните не е израз на власт и подчинение и изявлението на ответника не е при упражняване на властнически правомощия. Искането на жалбоподателя, с което е сезирал главния директор на ГД „Охрана“, е за преизчисляване на изплатените обезщетения. Съответно отговорът, че не са налице фактически и правни основания за промяна в размера на изплатените суми за обезщетения не рефлектира пряко в правната му сфера. От същия не произтичат пряко и непосредствено неблагоприятни последици за оспорващия, поради което засегнатите права и интереси не може да бъдат предмет на защита по съдебно административен ред. За жалбоподателя е налице възможност да заяви претенцията си за присъждане на разлика между изплатените суми и претендирания размер на обезщетенията по исков ред. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция следи служебно за допустимостта на обжалвания първоинстанционен акт. Поради това и предвид изложеното, решението следва да се обезсили и се прекрати производството по делото. С оглед изхода на спора, доводите и възраженията на страните във връзка с материалноправната страна на имуществения спор не следва да обсъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,