Определение № 4642 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3010/2024 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 от ГПК. Образувано е по молба (искане вх. № 50 от 02.01.2024 г. и пощенско клеймо от 29.12.2023 г.), подадена от Г. В. В., с искане за отмяна на влязло в сила определение № 41 от 25.01.2023 г. по в. ч. гр. дело № 460/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАпС), в частта, с която е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 15 лева, представляваща дължима за производството държавна такса. В молбата за отмяна молителят се позовава на друг съдебен акт, с който между същите страни, на същото основание и за същото искане е поставено определение № 76 от 29.03.2018 г. по в. ч. гр. дело № 98/2018 на ВТАпС, което противоречи на атакуваното в настоящото производство и за влизането в сила на което е узнал на 27.10.2023 г., както и поради наличието на нови писмени доказателства – постановени по дела с негово участие съдебни актове, в които е приета невъзможност за заплащане от него на дължими такси и разноски по производствата. Иска неговата отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и 4 ГПК. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, след като извърши проверка и прецени инвокираните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 307, ал. 1 ГПК, намира следното: Молбата за отмяна е процесуално недопустима. Производството по чл. 303 - чл. 309 ГПК е производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила неправилни съдебни решения. Извънредният характер на производството произтича както от приложимостта му единствено към необжалваемите и ползващите със сила на пресъдено нещо решения, така и от възможността за защита срещу тяхната неправилност при изрично и лимитативно предвидените в процесуалния закон причини. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички съдебни актове, а само към тези, които се ползват със сила на пресъдено нещо и по които правният спор не може да бъде пререшаван, както и към съдебните актове, които имат правните последици на влезлите в сила решения. Такова е определението за прекратяване на производството по делото на основание чл. 233 от ГПК поради отказ от иска, с което ищецът се отказва от търсената искова защита и има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена, т. е. има за последица непререшаемост на правния спор, една от последиците на силата на пресъдено нещо на решенията. В този смисъл задължителната съдебна практика по т. 2 от ППВС № 2 от 29.09.1997 г., запазило значението си и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и т. 6 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно останалите определения (извън тези за прекратяване на производството поради отказ от иска) не попадат в предметния обхват на понятието „влезли в сила съдебни актове“, подлежащи на отмяна по реда на глава Глава двадесет и четвърта от ГПК, за които след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита. Атакуваното с подадената от Г. В. молба за отмяна определение на ВТАпС, с което той е осъден е да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 15 лева, представляваща дължима за производството по частната жалба държавна такса, няма характеристика на такъв съдебен акт и не може да бъде предмет на производството по чл. 303 и сл. ГПК. С влязлото в сила определение, в частта, чиято отмяна се иска чрез извънинстанционния способ по чл. 303 ГПК, въззивният съд, след разглеждане на процесуалноправния въпрос, по който е сезиран с частната жалба, подадена от жалбоподателя Г. В. (сега молител), се е произнесъл за дължимите от него по производството разноски за държавна такса, като го е осъдил да заплати сумата от 15 лева, която се събира съгласно чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (Тарифата) за разглеждане на частна жалба. С посоченото определение на ВТАпС е потвърдено разпореждане № 260 от 23.11.2022 г. по гр. дело № 401/2022 г. на ОС – Ловеч за връщане на частна жалба от 05.10.2022 г., подадена от Г. В., срещу определение от 26.09.2022 г., с което производството по делото пред първоинстанционния съд е прекратено и същото е изпратено за разглеждане по подсъдност на Административен съд – Плевен. Определението, с което съдът на основание чл. 77 ГПК се произнася за дължимите от страната разноски по производството, не може да бъде отменяно чрез способа на чл. 303 и сл. ГПК. То не може да бъде приравнено на влязло в сила решение по смисъла на закона, тъй като отговорността за разноските е обусловена от изхода на правния спор и не е част от материалноправния спор, върху който се формира сила на пресъдено нещо с постановеното по делото решение, каквото в случая дори и не е налице към настоящия момент, поради невъзможността спорът да бъде разгледан от компетентния съд, при необходимостта от прилагането на първоинстанционното дело пред други съдебни инстанции за произнасяне по различните искания на страната. Задължението за заплащането на държавната такса по чл. 19 от Тарифата за разглеждане на частната жалба е и с публичноправен характер, поради което с постановения съдебен акт по чл. 77 ГПК за събирането й не се решава материалноправен спор между страните по съдебното производство, изходът от който има правната значимост за отговорността на извършените от същите разноски и защитата по която се осъществява при условията и реда на чл. 248 ГПК. Такава защита молителят е могъл да осъществи и по атакувания в настоящото производство съдебен акт по чл. 77 ГПК, но която той не я е осъществил. За изложеното е без значение и дали съдът се е произнесъл по разноските със самия съдебен акт или с определение по чл. 248 ГПК. Съдебният акт за разноските не се ползва със сила на пресъдено нещо и не попада в приложното поле на извънинстанционното производство за отмяна, уредено в Глава двадесет и четвърта на ГПК. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в определение № 1405 от 26.03.2024 г. по гр. дело № 958/2024 г. на ВКС, I г. о., определение № 3502 от 13.11.2023 г. по гр. дело № 4690/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 425 от 4.12.2019 г. по гр. дело № 4343/2019 г. на ВКС, IV г. о., определение № 677 от 10.12.2018 г. по т. дело № 2810/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 35 от 11.02.2013 г. по т. дело № 28/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 136 от 27.06.2013 г. по т. дело № 1809/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 16 от 20.01.2014 г. по т. дело № 3257/2013 г. на ВКС, І т. о., и други. Следва да се отбележи, че молбата за отмяна е недопустима и поради неспазване на преклузивния срок за отмяна по чл. 305, ал. 1, т. 1 и 4 ГПК. При излагане фактически твърдения за обосноваване на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК молителят Г. В. не е навел невъзможност за узнаване на актовете, постановени по съдебните производства, по които той е участвал, в период от години след тяхното постановяване. При преценката на срока за отмяна, приложим за основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, значима е датата на влизане в сила на последния съдебен акт, който в случая е определението, в частта за разноските на което се иска отмяна. Последното на основание чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК е влязло в сила на 19.05.2023 г. с постановяването на определение № 1209 от 19.05.2023 г. по гр. дело № 1735/2023 г. на ВКС, II г. о., а и узнато от молителя най-късно на 12.09.2023 г., видно от направеното от него признание в молба от 14.09.2023 г. по чл. 303 ГПК за отмяна на същото определение и предмет на разглеждане на гр. дело № 5013/2023 г. на ВКС, I г. о., която с влязло в сила определение № 3947 от 07.12.2023 г. е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че молбата за отмяна следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа нея производство - прекратено. По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ г. о.