Решение № 6276 от 09.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 906/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Д. Т., чрез адв. А. Терзиева, против решение № 12912 от 24.11.2025 г., постановено по адм. дело № 591/2025 г. по описа на Административен съд гр. Варна в частта, с която е отменено извършеното чрез действие волеизявление на началника на СГКК-Варна за изменение на КР. Касаторът навежда доводи за недопустимост на обжалваното решение, поради липса на правен интерес на оспорващия в първоинстанционното производство, както и за неправилност на същото като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила - отменителни основания съобразно чл. 209, т.2 и т.3 АПК. Сочи, че процесуалните нарушения на съда се свързват и с отказа за извършване на косвен съдебен контрол за валидност на административните актове, постановени в производството за реституция на земеделските имоти. Поддържа, че издадените заповеди по § 4 ЗСПЗЗ са нищожни и не легитимират като собственик вписаното в КР лице. Излага, че тези заповеди са нищожни и защото нарушават чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като Л. не е наследник на А. Н., а такъв по завещание само на М. Н. като не се ползва с право на заместване по чл. 10 от Закона за наследството, каквото имат само наследниците по закон. Иска се отмяна на обжалваното решение и произнасяне по прогласяване нищожността на заповедите по § 4 ЗСПЗЗ. Ответникът – началникът на службата по геодезия, картография и кадастър гр. Варна не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – С. П. Л., в писмено становище и чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Варна отменя извършеното чрез действие волеизявление на началника на СГКК - Варна, с което по реда на чл. 53, ал.2 ЗКИР, без издаване на изрична заповед, е изменен кадастралния регистър на недвижимите имоти на гр. Варна като за ПИ с идентификатор 10135.5401.3153 в данните за собственици на имота освен А. Н. С., вписан съгласно решение № 879/08.05.2002 г. на Поземлена комисия – гр.Варна като съсобственик на ¼ ид.ч. от поземления имот с дублиращи права е вписан и В. Д. Т., съгласно договор № 93, т.І, рег. № 1344 от 09.02.1994 г. на СВ-Варна. С решението Агенцията по геодезия, картография и кадастър е осъдена да заплати и направените по делото разноски. За да постанови този резултат съдът след подробен анализ на представените по делото доказателства приема, че жалбата е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна в срока по чл. 149, ал.1 АПК, предвид, че С. П. Л. е вписан като собственик на процесния имот и има качеството на заинтересовано лице по см. на §1, т.13 ДР ЗКИР. Приема, че оспореното вписване на промени в кадастралния регистър на недвижимите имоти, е извършено от компетентен административен орган. Излага съображения за незаконосъобразност на обжалвания административен акт поради отсъствие на предпоставките по чл.53, ал.2 ЗКИР и по чл.53а, т.1 ЗКИР, посочени от органа като правно основание за извършеното изменение на КР. Сочи, че заявителят в административното производство – В. Т. не представя доказателства за право на собственост върху процесния имот, а и последният не е надлежно индивидуализиран, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.53, ал.2 ЗКИР. По тези съображения съдът достига до заключението, че вписването на В. Д. Т. в кадастралния регистър на недвижимите имоти е извършено в нарушение на материалния закон и е незаконосъобразно. Обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно. Неоснователен е доводът на касатора, че първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение в недопустимо производство. От представените по делото доказателства е установено, че съгласно нотариално завещание от 31.03.2011г., № 2, том І, рег. № 8342, дело № 2/2011 г. на Служба по вписванията – София, единственият наследник на А. Н. С., неговият син М. А. Н. завещава на С. П. Л. цялото си движимо и недвижимо имущество, поради което С. П. Л. е собственик на процесния имот с идентификатор 10135.5401.3153, поради което разполага с изискуемата активна процесуална легитимация да обжалва извършеното вписване в кадастралния регистър (КР). Изложените от Т. доводи в касационната жалбата срещу правният интерес на Л., респ. допустимостта на първоинстанционното производство, касаят по съществото си оспорване на собственическите права на С. Л. и се явяват ирелевантни в случая. Неоснователни са наведените от касационния жалбоподател оплаквания за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила предвид, че не е извършен косвен съдебен контрол за валидност на издаден по реда на § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ административен акт – заповед № Г-ПР-39/21.03.2025 г. на кмета на район „Аспарухово“ – община Варна, с който се възстановява правото на собственост в полза на С. П. Л.. Такъв инцидентен косвен съдебен контрол в случая е недопустим, тъй като видно от изложеното е, че се касае за влязъл в сила и ползващ се със стабилитет индивидуален административен акт. Също така следва да се посочи, че възможност да упражнява косвен съдебен контрол за валидност на административен акт по реда на чл. 17, ал.2 ГПК има само общият съд в рамките на общото гражданско производство, но не и административния съд по реда на препращащата норма на чл. 144 АПК, тъй като нормата на чл. 149, ал.5 АПК предвижда всяко лице с правен интерес да може да оспори всеки административен акт с искане за обявяване на неговата нищожност без ограничение във времето, поради което разпоредбата на чл. 17, ал.2 ГПК е неприложима. Правилен и в съответствие с практиката на Върховния административен съд е изводът на първоинстанционният съд, че в случая не е приложима нормата на чл.53, ал.2 ЗКИР за изменение на КР, тъй като Т. не представя документ, удостоверяващ правото му на собственост или друго вещно право върху поземлен имот с идентификатор 10135.5401.3153. Цитираната разпоредба гласи, че при наличие на документи, удостоверяващи дублиране на носителите на право на собственост, съответно на друго вещно право, за един и същ имот, в КР на недвижимите имоти се записват данните за всички лица и документи. Тази хипотеза изисква лицето, което претендира да бъде вписано в регистъра с дублиращи се права да представи документи за собственост за имота, които да са идентични по вид, площ и граници с имота вписан в КК. Както правилно приема първоинстанционният съд в случая тези предпоставки не са налице, тъй като В. Т. не установява право на собственост върху процесния имот с идентификатор 10135.5401.3153, с площ от 836 кв.м. с адрес: гр.Варна, район Аспарухово, с.о. „Боровец север“ със сключения на основание чл. 212 ЗЗД договор за продажба на наследствени права от 28.01.1994 г. с нотариална заверка на подписите на страните, съгласно който М. А. Н. продава на В. Д. Т. 1/4 ид. част от цялото наследство на баща си А. Н. С.. По делото от приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза е установено, че към момента на сключване на договора (28.01.1994 г.) за м. „Боровец - север“, землище [жк], гр. Варна, е действал кадастрален план от 1979г. на „Западно от Галата“, гр. Варна, съгласно който план процесният поземлен имот не е съществувал, поради което правилно съдът приема, че отсъстват дублиращи се права по отношение на имота. Правилно съдът приема, че не са налице предпоставките и на чл. 53а, ал.1, т.1 ЗКИР за изменение на КР и издаване на оспорения административен акт на основание решение № 7766/26.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2827/2023 г. по описа на Административен съд гр.Варна. С посоченото решение постановено по жалба на В. Т. е отменен отказ на началника на СГКК-Варна, обективиран в писмо, изх. № 24-37265/29.11.2023 г. в частта, в която се отказва вписване на договор за продажба на наследствени права от 28.01.1994 г. и преписката е върната на административния орган с указания за ново разглеждане и произнасяне по заявление, вх. № 07-34777/24.11.2023 г. като отказът е отменен на процесуално основание, без да е преценявана материалноправната му законосъобразност. Също така в това производство Л. не е участвал. Пред СГКК – Варна не е представен съдебен акт, с който се установяват вещни права в полза на В. Т. по отношение на процесния имот или с което се разрешава спор за материално право между Т. и С.. С оглед изложеното, обжалваното решение в частта, с която е отменено извършеното чрез действие волеизявление на началника на СГКК-Варна за изменение на КР не следва да бъде касирано. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски, приложените доказателства, че същите са заплатени и на основание чл. 143, ал. 3 АПК следва да се осъди В. Д. Т. да заплати на С. П. Л. сумата 639, 11 евро представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения, на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,