Решение № 2 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5083/2014 г.

Решение № 2 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5083/2014 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. [фирма] С. чрез процесуалните представители адв. М. Р. -САК и гл. юриск. М. С. обжалва и иска да бъде отменено Решение № 293 от 19.06.2014 г. по гр. възз. д. № 359/2014 г. на ОС-Хасково. Поддържа се, че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите би ли могло да съществува парцел в съсобственост идеална част от същия като публична общинска собственост, а другата идеална част от същия парцел като частна собственост, принадлежаща на търговско дружество, след като парцелът по регулационен план е отреден за търговското дружество и няма акт на общинската администрация, с който на имота да е даден статут на публична собственост, както и за възможността да се придобие по давност от търговско дружество целия /като квадратура/ съсобствен с общината парцел, отреден по регулационния план за реализирано още към 1988 г. мероприятие на държавата- построена газостанция и последващо разширение / 1996 г., ако фактическата власт е осъществена за времето след обособяването му по последния в сила РП и може ли да се приеме, при наличие издадения в рамките на фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) констативен нотариален акт, че осъщественото владение е добросъвестно, поради липсата на съдебна практика и необходимостта от еднаквото и точно прилагане на чл. 69 ЗС в такива хипотези. В срока по чл. 287 ГПК не е подаден писмен отговор срещу касационна жалба от ответната страна- [община]. В съд. заседание чрез процесуалния представител адв. л. В. -САК се поддържа неоснователност на доводите по касационната жалба и искане за потвърждаване на обжалваното въззивно решение. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция по отхвърления иск на [община] за съдебна делба на ПИ с идентификатор № 77195.424.104 по КК на [населено място] с площ от 5010 кв. м., предназначен за ниско строителство и след като е приел, че е налице съсобственост между страните по делото възникнала на основания трансформирано право на държавна собственост съответно в общинска публична собственост за [община] в обем на 3210/5010 идеални части и частна собственост на преобразуваната в търговско дружество държавна фирма, бивша "Г.", притежавана понастоящем от преобразуваното търговско дружество Т. АД С. в обем на 1800/5010 идеални части. По изведените правни въпроси Настоящият състав на ВКС приема, че въпросът дали би ли могло да съществува парцел в съсобственост на идеална част като публична общинска собственост и идеални части като частна собственост, принадлежаща на търговско дружество, когато парцелът по регулационен план е отреден за търговското дружество и няма акт на общинската администрация, с който на имота да е даден статут на публична собственост, следва да получи еднозначен положителен отговор. Възможността в рамките на урегулирана с ПУП териториална единица/ парцел/ да съществува съсобственост, възникнала за всеки от титулярите на различно правно основание по см. на чл. 77 ЗС е допустима от закона. Аргумент за този отговор дава разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗОбС, който визира реда и начина на ликвидиране на съсобствеността на общината с други правни субекти- държава, физически или юридически лица. Самият законодател не разграничава вида на собствеността на общината- частна или публична, това обстоятелство следва да бъде взето предвид от общинския съвет, като орган по управление на общинската собственост при вземане на решение за начина на ликвидиране на съсобствеността. Правото да се иска ликвидиране на съсобствеността е субективно потестативно право на всеки един от съсобствениците и неговото упражняване не е ограничено от характера на съсобствеността. Отреждането на съсобствения недвижим имот по плана за нуждите на единия съсобственик също не може да бъде основание да се отрече правото на ликвидиране на съсобствеността чрез делба, когато не е постигнато съгласие за нейното доброволно ликвидиране. Въпросът за възможността да се придобие по давност от търговско дружество целия /като квадратура/ съсобствен с общината парцел, отреден по регулационния план за реализирано още към 1988 г. мероприятие на държавата- построена газостанция и последващо разширение /1996 г./, е отчасти фактически, отчасти правен въпрос. Възможност да се придобие на основание придобивна давност общински имот от съсобственик - юридическо лице зависи от вида и характера на съсобствеността на невладеещия имота съсобственик. Ако съсобствената идеална част, за която се претендира да бъде придобита на основание давност, е общинска публична собственост, то тази съсобственост не може да бъде предмет на придобивна давност от съсобственика- ЮЛ поради ограниченията на закона -арг. чл. 86 ЗС. А ако тази съсобственост има характера на частна общинска собственост, то след като няма ограничения за нейното разпореждане чрез посочените в закона транслативни способи, отговорът на поставения въпрос следва да бъде положителен. Въпросът за добросъвестността на упражняваното владение е фактически доколкото касае преценка на факти в контекста на разясненията по ТР 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за приложението на чл. 69 ЗС. По основателността на касационната жалба. При изложените по горе съображения и с оглед на конкретно релевираните доводи за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, касационната жалба е неоснователна. Недвижимият имот, предмет на делбата - ПИ с идентификатор 77195.424.104 целият с площ от 5 010 кв. м. е обособен като самостоятелен парцел и включен в РП на [населено място] с плана от 1997 г. по силата на Заповед № 645/07.07.1997 г. на Кмета на [община]. Съобразно на действащия КП от 1988 г. няма одобрен имот, съответстващ на процесния отразен с номер и граници, теренът е с предназначение "озеленяване и паркинги". В поземления имот са изградени три обекта-сгради с предназначение "Газостанция "и "Нефтопродукти", собственост на [фирма], за които по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК (отм.) е съставен констативен Нотариален акт № 20 от 27.10.2000 г. В този нотариален акт е отразено, че прилежащия терен, признат за собственост на акционерното дружество е 1800 кв. м., и че правото на собственост се признава на база следните документи: АДС 4085/29.01.1993 г., Скица 2056/15.06.2000 г., извлечение от баланса на търговското дружество към 31.12.1996 г. и Справка за активите към 29.09.2000 г. и др., в т. ч. и строителните разрешения от 1985 г. и 1993 г. Основно възражение на касатора - ответник по инициирания иск за съдебна делба е, че търговското дружество е изключителен собственик на поземления имот, като правоприемник на държавно предприятие "Г. и с. м.", на което предприятие е предоставен в оперативно управление и стопанисване терен от 5008 кв. м. по скица и което предприятие е придобило собствеността по силата на закона в процеса на преобразуването му в търговско дружество. Настоящият състав намира за правилна възприетата от въззивния съд теза, че по силата на трансформираното право на оперативно управление на държавно предприятие в право на собственост на преобразуваната в търговско дружество държавна фирма "Г. " в качеството си на правоприемник [фирма] се легитимира като собственик на част от образувания през 1997 г. ПИ с идентификатор 77195.424.104, а именно само на 1800 кв. м. от процесния поземлен имот, целият с площ от 5010 кв. м. заедно с трите сгради, описани в цитирания нотариален акт. По силата на фактическия състав на чл. 17а от ППЗДОбП (отм.) не може да се приеме, че търговското дружество, като правоприемник на държавна фирма, упражнявала правото на стопанисване и оперативно управление, може да се легитимира като собственик и за разликата до пълната площ на обособения през 1997 г. терен от 5010 кв. м., съставляващ парцел 1 кв. 1 по регулационния план на [населено място]-"Северна индустриална зона" от 1997 г., тъй като обособяването на обекта на собствеността чрез индивидуализиращите белези като граници, идентификационен номер и др., съгласно действащия ЗТСУ (отм.) и ЗУТ е настъпило с влизане в сила на плана от 1997 г., а към снабдяването на търговското дружество с констативния НА 20/2000 г. претенциите са за придобита собственост само до размер на 1800 кв. м. от парцела. Отреждането на конкретен недвижим имот, обособен с ПУП като самостоятелна териториална единица /парцел/ за конкретни стопански или социални дейности, е неотносим компонент за обема на правото на собственост. Самите ПУП по ЗУТ респ. РП по ЗТСУ (отм.) нямат вещно - прехвърлително /отчуждително/ действие, такова каквото имат улично-регулационните и дворищно-регулационните планове/ при определените в закона предпоставки/ по ЗПИНМ (отм.), поради което не може да се поддържа теза, че с отреждането на парцел по РП, правото на собственост възниква за търговското дружество, което осъществява фактическа власт в обем по-голям от придобито на основание чл. 77 ЗС във вр. с чл. 17а ЗППДОбП (отм.) и правоприемство право на собственост. За да отмени решението на първата инстанция и допусне делбата, въззивният съд е приел, че ищцовата страна - [община] е доказала правото си на собственост по силата на закона. Няма спор, че теренът - нерегулирана територия е държавна собственост до приемане на ЗДС, ЗОбС, ЗМСМА и др.. с които закони, на база на чл. 17, ал. 4 от Конституцията на Република България, приета през 1991 г. се диференцират видовете собственост според титулярите на правото, на частна и публична според възможността да бъде предмет на разпореждане в гражданския оборот. Доколкото по делото не са събрани каквито и да са доказателства, че титуляр на правото на собственост, извън обема на признатите на търговското дружество права от процесния поземлен имот, е друг правен субект, и с оглед законите критерии за разграничаване на общинската от държавната собственост, изводът на въззивния съд, че титуляр на правото на собственост на терена е О., е правилен и законосъобразен. При обособяването на парцел I е възникнала съсобствеността, предмет на делбения процес, аналогично на хипотезите за образуването на общия урегулиран парцел от два маломерни имота по правилата на ЗТСУ. Следва да бъде възприет крайния извод на въззивния съд, че по отношение на притежаваните от [община] идеални части от процесния имот релевираното възражение за придобивна давност, изтекла в полза на [фирма] С. за времето 1996 г. 2006 г. е неоснователно, тъй като ответникът не е могъл да ги придобие по давност публичната общинска собственост. Въпросът за характера на общинската собственост- публична или частна, не е предмет на обсъждане от първата инстанция, прието е, че правото на собственост на О. почива на Акт за частна общинска собственост 3238/26.05.2009 г., но дори и да би се приело, че частната общинска собственост може да бъде придобита по давност за претендирания период от време, то данните по делото, че търговското дружество, при осъществена фактическа власт на целия терен, не е имал анимуса / намерението/ за своене - основен елемент на фактическия състав на придобивната давност, след като по негова инициатива е направено искане за изкупуване на общинската собственост за разликата над притежаваните 1800 кв. м. и данните за актуване на имота и оспорване на това актуване пред съд, дават основание за извод, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. По направените искания за разноски: На основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК основателно е искането на ответника по касация- [община] за заплащане на направените за касационната инстанция разноски предвид изхода на спора пред ВКС. Представените писмени доказателства-Договор за процесуално представителство от 11.12.2014 г. и Фактура 648/17.12.2014 г., издадена на "Адвокатско дружество В., С. и партньори", обосновават извод, че направените разноски за защита в размер на сумата 4800 лв. / четири хиляди и осемстотин лева / се дължат и следва да бъдат присъдени в пълен размер. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, ВКС- състав на второ отделение на гражданската колегия