Определение № 8610 от 02.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2592/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на "Лазурно море" АД и "Вромос.Ком" ЕООД, подадена чрез процесуалните представители адв. С. Костов, адв. В. Бакалова и адв. С. Атанасов, срещу определение № 13087 от 03.12.2024 г., постановено по адм. дело № 10723/2024 г. на Върховния административен съд (ВАС) в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на двете дружествата срещу заповед № РД-727 от 28.09.2023 г. на министъра на околната среда и водите и производството по делото е прекратено. Изложени са доводи за неправилност на определението, като постановено в нарушение на чл. 47 и чл. 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). Излагат се аргументи, че транспонирането на директиви от държави членки във всички случаи попада в хипотезата на чл. 51 от ХОПЕС, според която държавите прилагат правото на Съюза и при транспониране трябва да се постигне предвиденото в ХОПЕС ниво на защита, независимо от свободата на преценка, с която държавите членки разполагат. Твърди се, че разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС се прилага директно от националните юрисдикции по отношение на частноправните субекти и не следва да бъде уточнена в разпоредби на Съюза или националното право. Счита, че като не е установил противоречието на чл. 12, ал. 7 от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) с правото на Съюза и не е допуснал до разглеждане по същество жалбите, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт. В частната жалба се прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по следния въпрос: Следва ли чл. 47 от Хартата на основните права и чл. 19, пар. 1, ал. 2 от Договор за Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че допускат национална разпоредба като чл. 12, ал. 7 от Закона за биологичното разнообразие, с която от съдебен контрол се изключва заповед за създаване на специална защитена зона, приета в изпълнение на задължението на държава членка по чл. 4, § 4 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 г. за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна? Ответникът - министърът на околната среда и водите, чрез процесуалния представител гл. юрк. М. Кючюкова, в срока по чл. 232 от АПК представя писмен отговор, в който е изложено, че частната жалба е неоснователна, а оспореното определение е правилно и законосъобразно. В подкрепа на това твърдение са развити подробни аргументи, като основно се поддържа, че оспореният съдебен акт е постановен в съответствие с решение № 14 от 12 октомври 2021 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 14 от 2020 г. и разпоредбата на чл. 151, ал. 3 от Конституцията на Република България, по силата на която, частта от закона, която не е обявена за неконституционна запазва действието си. Излагат се доводи, че основните права на гражданите, които не са абсолютни, могат да бъдат ограничавани в защита на обществения интерес. Моли съда да остави без уважение и искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, по аргумент, че с посоченото решение № 14 от 12 октомври 2021 по конст. д. № 14/2020 г. на практика Конституционният съд се е произнесъл по съответствието на чл. 12, ал. 7 от ЗБР с правото на ЕС, общопризнатите норми на международното право и с международни договори, по които България е страна. В съответствие с тези доводи е заявено искане за отхвърляне на частната жалба, като неоснователна и оставяне в сила на оспорения съдебен акт. Претендира се и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение по нарочно представен списък за разноските по чл. 80 от ГПК. Върховният административен съд (ВАС), Петчленен състав на Втора колегия, при извършената служебна проверка на атакуваното определение и изложените в частната жалба доводи, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното определение № 13087 от 03.12.2024 г. тричленният състав на ВАС приема, че подадената срещу заповед № РД-727/28.09.2023 г. на министъра на околната среда и водите жалба е процесуално недопустима, тъй като чл. 12, ал. 7 от ЗБР изключва съдебния контрол върху обжалвания акт, което води до липса на годен предмет на оспорването. По изложените съображения е оставил жалбата без разглеждане жалбата на "Лазурно море" АД и "Вромос.Ком" и е прекратил производството по делото. Оставил е без уважение и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с идентичен въпрос, съдържащ се и в искането пред настоящата инстанция, по аргумент, че разпоредбите, както на националния ЗБР, така и транспонираната с него Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1991 г., са ясни и непротиворечиви относно съдебния контрол. В оспореното определение съдът е посочил, че оспорената заповед е издадена на основания чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗБР, тъй като с нея е увеличена площта на защитена зона BG 0001001 "Ропотамо" и са определени специфични и подробни цели на опазване. Отразено е още, че според ал. 2 на същия текст за промените по ал. 1, т. 1, 2 и 3 се прилагат чл. 10 и 12, а според ал. 3 за промените по ал. 1, т. 4 се прилага разпоредбата на чл. 12 от ЗБР. В тази връзка, оспореният пред него административен акт е изключен от съдебен контрол на основание чл. 12, ал. 7 от ЗБР, поради което липсата на положителни процесуални предпоставки за развитие на съдебно производство обуславя недопустимост на жалбата. В допълнение се е позовал и на решение № 14 от 12.10.2021 г. на Конституционния съд (КС) на Република България в мотивите на което КС изрично е посочил, че с приемането на ЗБР в националния правен ред се транспонират основно двете директиви на Европейския съюз, представляващи същината на съюзното екологично право- Директива 92/43/ЕИО/OB L 206, 22.07.1992 г. /и Директива 2009/147/ЕО /кодифицираща Директива 79/409/ЕО OB L 26.01.2010 г./, както и други актове на вторичното право на Съюза - Директива 2006/105/ЕО на Съвета за адаптиране на Директиви 73/239/ЕИО, 74/557/ЕИО и 2002/83/ЕО в областта на околната среда, с цел хармонизиране на законодателството в тази материя. Посочените две основни директиви не третират изрично достъпа до правосъдие на засегнатите частноправни субекти при реализацията на предвидените мерки за постигането на посочените с тях цел и резултати. В този смисъл в директивите липсва разпоредба, която да вменява задължение за държавите членки в посока осигуряване на възможност за обжалване на актове, свързани с обявяване на защитени зони. С оглед изложеното е обоснована неприложимост и на чл. 51 от Хартата. В оспореното определение са изложени подробни аргументи по отношение чл. 47, § 1 от Хартата и неговата неприложимостта в настоящия случай като е посочено, че разпоредбата не се прилага директно от националните юрисдикции по отношение на частноправните субекти. Не са налице и изключителните случаи, при които общностното право придава директен ефект на текстовете на Директива 92/43/ЕИО на Съвета за опазване на естествените местообитания и дивата флора и фауна и Директива 79/409/ЕИО на Съвета относно опазване на дивите птици. В заключение е посочено, че искането за отправяне на преюдициално запитване следва да се отклони, защото значението и смисълът на визираните в него норми на общностното право са пределно ясни и не пораждат съмнение относно тяхното тълкуване. Така постановеното определение е правилно. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед № РД-727 от 28.09.2023 г. на министъра на околната среда и водите на основание чл. 16, ал. 4 във връзка с чл. 16, ал. 1, т. 1 и т. 5, чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗБР и т. 1 от решение № 564 от 30.07.2021 г. на Министерския съвет, предвид решение за изпълнение (ЕС) 2023/242 на Комисията от 26 януари 2023 година за приемане на седмата актуализация на списъка на териториите от значение за Общността в Черноморския биогеографски регион, министърът на околната среда и водите е изменил и допълнил своя заповед № РД-1042 от 17.12.2020 г. за обявяване на защитена зона BG 0001001 „Ропотамо“, като е увеличил площта на защитената зона с 1 050,226 дка в землищата на гр. Созопол, Община Созопол, Област Бургас и с. Лозенец, Община Царево, Област Бургас, с цел опазване, поддържане и при необходимост подобряване на състоянието или възстановяване на типове природни местообитания по чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗБР. С обжалваното определение съдът правилно е приел, че жалбата на "Лазурно море" АД и "Вромос. Ком" ЕООД е процесуално недопустима, тъй като съгласно препращащата разпоредба на чл. 16, ал. 2 от ЗБР, тази заповед по аргумент от чл. 12, ал. 7 от същия закон, е окончателна и не подлежи на обжалване. Правилно съдът се е позовал и на решение № 14 от 12.10.2021 г. по к. д. № 14/2020 г. на Конституционния съд, с което е отхвърлено искането на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 12, ал. 7 от ЗБР. Съгласно чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд решенията на Конституционния съд са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани, а съгласно чл. 151, ал. 3 от Конституцията на Република България частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си. В този смисъл и в съответствие с решение № 14 от 12.10.2021 г. по к. д. № 14/2020 г. на Конституционния съд, разпоредбата на чл. 12, ал. 7 от ЗБР, изключваща съдебния контрол по отношение на административни актове от вида на процесния е запазила правното си действие и решаващия съд правилно се е съобразил с регламентираното в нея. При тези обстоятелства и на основание чл. 159, т. 1 от АПК обосновано тричленният състав е приел, че липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване правото на съдебно оспорване води до недопустимост на съдебното производство, което обуславя оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на съдебното производство. Искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз също следва да се отхвърли, доколкото не е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол. В този смисъл е и определение № 10129 от 10.11.2022 г. по адм. дело № 1134/2018 г. на тричленен състав на Върховния административен съд по сходен казус. Както е посочено и в обжалваното определение, по което също е поискано отправяне на преюдициално запитване по същия въпрос, по който е сезиран и настоящия състав, със ЗБР в националния правен ред са транспонирани Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна и Директива 2009/147/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 ноември 2009 година относно опазването на дивите птици, които са двете основни директиви за екологичното право в Европейския съюз. Освен тези два акта в ЗБР е транспонирана и Директива 2006/105/ЕО на съвета за адаптиране на Директиви 73/239/ЕИО, 74/557/ЕИО и 2002/83/ЕО в областта на околната среда за хармонизиране на екологичното законодателство. В ЗБР, в който са транспонирани Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна и Директива 2009/147/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 ноември 2009 година относно опазването на дивите птици ясно са разписани процесуалните правила и съдебният контрол върху актовете, с които се обявяват защитени зони, съответно и тези, с които се увеличава площта на защитените зони. В практиката на Съда на Европейския съюз е прието, че принципът на ефективна съдебна защита е основен принцип на правото на Съюза, които произтича от общите конституционни традиции на държавите членки. Правото на достъп до съд и ефективната съдебна защита обаче, не е безусловно. Основните права също не са абсолютни и върху тях може да се налагат ограничения, при условие, че действително отговарят на преследваните от разглежданата мярка цели от общ интерес и че не представляват по отношение на следваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която биха могли да търпят отделни определени лица, чиито права и интереси са засегнати. В решение № 14 по к. д. № 14/2020 г. Конституционният съд е подчертал следното: „…двете природни директиви на ЕС целят да бъде осигурено високо равнище на защита на биологичното разнообразие, дефинирано от тях като европейско природно наследство. Разгледани в единство, тези формулировки от преамбюла на директивите, проектиращи се е и в разпоредбите на чл. 6 от Директивата за местообитанията, не оставят съмнение, че изведената на преден план и приоритетно бранената от тях ценност е биоразнообразието като източник на природни услуги – ценност от значим публичен интерес. Тази отправна позиция на съюзния законодател до голяма степен обяснява защо посочените директиви не третират изрично достъпа до правосъдие на засегнатите частноправни субекти при реализация на предвидените мерки за постигането на посочените с тях цел и резултати, а такава правна възможност е предоставена чрез други директиви на ЕС в областта на околната среда“. Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) гарантиращ право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, чието тълкуване се иска чрез отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, следва да се прилага съвместно с чл. 51 от ХОПЕС, който предвижда, че разпоредбите на хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. Чл. 47, ал. 1 от ХОПЕС няма директен ефект, а не се отчитат случаи, при които правото на Европейския съюз придава директен ефект на текстовете на Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна. Посочената директива е част от националното законодателство и не предвижда особени правила, детерминиращи ограничаването на съдебния контрол относно заповедите на националния орган касаещи защитените зони. В контекста на изложеното всички актове на Европейския съюз в областта на околната среда по въпроса относно достъп до правосъдие и защита на частноправните интереси, дават приоритетна защита на публичния интерес за опазване на биоразнообразието. Предвид всичко изложено, не се налага отправяне на преюдициално запитване по поставения от жалбоподателите въпрос до Съда на Европейския съюз и искането следва да бъде оставено без уважение. С оглед изхода на спора, основателно се явява искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, платимо солидарно от „Лазурно море“ АД и „Вромос.Ком“ ЕООД.