Определение № 96 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 826/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищеца по делото В. П. К. срещу решение № 397/04.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 605/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 787/07.06.2019 г. по гр. дело № 3898/2018 г. на Пазарджишкия районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Кредит инкасо инвестмънт БГ“ ЕАД, обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че задълженията на касатора-ищец по изпълнително дело № .... по описа на ЧСИ% с рег. № ... са погасени по давност; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. При извършената служебна проверка и по изрично направеното възражение от ответника с отговора на касационната жалба, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима по следните съображения: Видно и от исковата молба по делото, въззивното решение, срещу което е подадена касационната жалба, е постановено по гражданско дело, по което предмет на разглеждане са няколко обективно кумулативно съединени отрицателни установителни иска с правно основание чл. 439 от ГПК, всеки един от които е с размер, както следва: 2 106.38 лв. – главница по договор за потребителски заем от 04.12.2007 г.; 539.82 лв. – законна лихва за периода 15.05.2015 г. – 22.11.2017 г.; 1 214.03 лв. – мораторна лихва; 150.51 – присъдени разноски; 349.50 лв. – разноски по изпълнението; 823.99 лв. – такси по изпълнението; 126.78 лв. – публични вземания; и 171.02 лв. – преведена по сметка на ЧСИ сума по наложен запор. Цената на всеки един от тези искове, определена съгласно чл. 69, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение, постановено по така предявените искове, не подлежи на касационно обжалване. Предвид императивния характер на процесуалните разпоредби на чл. 69, т. 1 и чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, горните изводи, основани на тях, не се променят от обстоятелството, че в диспозитивите на първоинстанционното, респ. – и на потвърждаващото го въззивно решение размерите (респ. – и цената) на искове не са посочени, а са посочени само в мотивите към тях, като въззивният съд е дал и изрично указание с решението си, че същото не подлежи на касационно обжалване. В заключение, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство по настоящото дело, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение