Определение № 3170 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2168/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 10834/22.04.2025 г., подадена от Н. Б. П., против определение № 838 от 26.03.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 546/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от Н. Б. П. частна жалба против протоколно определение от 23.01.2025 г., постановено по гр. д. № 8849/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е допуснато, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, изменение на насрещната искова претенция с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявена от С. И. Х., от 4148,97 лв. на 3060,00 лв., като недопустима. Жалбоподателката навежда оплаквания за неправилност на определението и иска отмяната му. Ответниците по жалбата С. И. Х. и Т. Д. Г. не са подали писмени отговори и не изразяват становище по жалбата. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: С обжалваното в настоящото производство определение Софийският апелативен съд, е оставил без разглеждане подадената от Н. Б. П. частна жалба против протоколно определение от 23.01.2025 г., постановено по гр. д. № 8849/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е допуснато, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, изменение на насрещната искова претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД, предявена от С. И. Х., от 4148,97 лв. на 3060,00 лв., като недопустима. Прието е, че обжалваното определение няма характер на преграждащо такова, доколкото не прегражда по-нататъшното развитие на делото. От друга страна за това определение разпоредбата на чл. 214 ГПК не предвижда изрична обжалваемост. От това следва, че определението, с което е допуснато изменение размера на иска, чрез неговото намаление, не попада в приложното поле на нито една от хипотезите, посочени в чл. 274, ал. 1 ГПК. Жалбата е недопустима и поради липса на правен интерес за Н. Б. П. от обжалването. Хипотезата на намаляване размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК е различно процесуално действие, от оттеглянето и отказа от иска, уредени самостоятелно /съответно отказът и оттеглянето на иска в Глава седемнадесет „Отклонения в развитието на производството“, а намаляването на размера на иска в Глава петнадесета „Отклонения в предмета на делото“/ и за тях са предвидени различни предпоставки за допустимост. В процесния случай е налице изменение размера на иска в посока неговото намаляване, тоест ищецът по насрещния иск намалява обема на собствената си защита, но не и обема на защитата, която може да получи ответната страна. Ответникът няма правен интерес от продължаване на производството, защото последиците от намалението размера на иска, му дават всичко, което той би получил при отхвърляне на иска като неоснователен в тази му част. Намаляване размера на иска е действие, което е в полза /а не във вреда/ на ответника, тъй като съдът ще се произнесе по целия предмет на заявеното право, като същото ще обхване посочения от ищеца размер, който обхваща претенцията изцяло. За пълнота и във връзка с оплакванията на жалбоподателката съдът е изложил, че косвен контрол върху акта, с който е приет за разглеждане насрещния иск, не може да бъде осъществен в това производство. Относно допустимостта на разглеждането и произнасянето на съда по насрещния иск проверката се осъществява по реда на обжалване на постановеното по делото съдебно решение, доколкото определението на съда, с което се приема за съвместно разглеждане с първоначалните искове и насрещните такива, не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С определението на Софийски апелативен съд частната жалба на Н. Б. П. правилно е оставена без разглеждане. Трайно в практиката на ВКС намерила израз в решение № 107 от 10.07.2012 г., постановено по т. д. № 998/2011 г., II т. о. и множество други актове е прието, че определението на съда, с което е допуснато изменение на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК не прегражда развитието на делото. За това определение не е предвидена и изрична законова възможност за обжалване. Правилен е извода на въззивния съд, че обжалваното определение не е от категорията на посочените в разпоредбите на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, за които е предвидена възможност за самостоятелно обжалване с частна жалба. Правилността на това определение може да се прецени в производство по обжалване на постановеното по делото решение, ако бъде обжалвано. В случая жалбоподателката е обжалвала определение по делото, с което е допуснато изменение на размера на предявения срещу нея насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – намаляването му от 4148,97 лв. на 3060,00 лв., което и по аргумент от приетото в мотивите към т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК /че силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо/ и към т. 1 от ТР № 4 от 23.11.2022 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ВКС, ОСГТК /че изменението на иска е самостоятелен институт/ е процесуално недопустимо. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, като правилно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение