Решение № 5881 от 01.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 109/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 38537 от 20.11.2025 г., постановено по административно дело № 7169/2025 г., Административен съд – София град е: 1) отменил решение № 1040-21-368 от 16.06.2025 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град, с което е потвърден отказ за заверка на осигурителна книжка № 4004-21-349#3/10.04.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване; 2) изпратил преписката на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град за ново произнасяне, при съобразяване със задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, изложени в мотивите на решението; 3) осъдил Националния осигурителен институт, гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ 62-64, да заплати на М. Й. М., [ЕГН], живуща в гр. София, разноски по делото в размер на 500,00 (петстотин) лева. Постановеното съдебно решение е оспорено с касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт К. Първанов. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и делото да се реши по същество чрез потвърждаване на административните актове. Претендира и присъждане на внесената държавна такса за касационното обжалване, направените разноски в първоинстанционното производство и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, като при условията на евентуалност инвокира възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответницата по касация – М. Й. М., действащ лично и чрез пълномощника си адвокат Я. Чолаков, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение, а оспореното с нея съдебно решение да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. Претендира и присъждане на всички направени съдебно–деловодни разноски, включително платено адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея съдебно решение, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, жалбата е неоснователна. От фактическа страна е установено следното: С процесния отказ за заверка на осигурителна книжка № 4004-21-349#3/10.04.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване, потвърден с оспореното пред първоинстанционния съд решение № 1040-21-368 от 16.06.2025 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град, на основание чл. 6, ал. 8 и чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО във връзка с чл. 7, ал. 5 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) и чл. 41, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), е отказана заверка на осигурителна книжка на лицето за периодите 01.12.2010 г. – 31.12.2010 г. и 01.10.2012 г. – 31.12.2015 г. При осъществения административен контрол директорът на ТП на НОИ – София-град не е уважил жалбата на М. М. срещу този отказ, като е възприел и доразвил аргументите на длъжностното лице, компетентно да издаде първоначалния отказ. За да постанови процесното съдебно решение Административен съд – София-град е извел решаващ извод, че оспорените пред него решение и отказ за заверка на осигурителна книжка са издадени от материално и териториално компетентен административен орган, действащ в кръга на своите правомощия по чл. 117 от КСО и в предвидената писмена форма. Приел е, че актът съдържа фактически и правни основания, но при постановяването му са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт е и правилен, като не страда от твърдяните от касатора пороци, чието съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО предвижда, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Правилно първоинстанционният съд е приел, че са изпълнени и двете кумулативни предпоставки, за да възникне осигуряването: 1) жалбоподателката е била регистрирана като самоосигуряващо се лице за целия процесен период и е упражнявала трудова дейност по заявения вид осигуряване; 2) за двата процесни периода жалбоподателката е извършила плащания с правилен код за вид плащане (551111, предназначен за приходи за фондовете на ДОО). Материално законосъобразно и обосновано първоинстанционният съд е развил съображенията си, че допуснатата грешка при посочването на банковата сметка, в резултат на което преведените средства са постъпили в сметка на друг публичноправен фонд, не изменя характера на преведени средства, които и според административния орган са постъпили именно като плащания, извършени с кода за осигурителни вноски. Освен това разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО използва съюза „или“ – внесени или дължими вноски – което означава, че дори да се приеме, че плащането не е надлежно отчетено по сметката на ДОО, фактът, че вноските са били дължими и ответницата по касационната жалба е упражнявала трудова дейност, е достатъчен за възникването на осигуряването. Неоснователни са възраженията на касатора, че съдът не е извършил проверка, както и преценка на фактите и обстоятелствата, че доброволно преведените от М. пари по сметка, която е за здравноосигурителни вноски, няма как да бъдат прехвърлени към банкова сметка, по която се набират средства за фондовете на ДОО. За да отхвърли жалбата, с която е бил сезиран, Административен съд – София-град е обосновал теза, че принципът на служебното начало в административното производство задължава органите да проверяват всички факти, от които зависи законосъобразното произнасяне. Аргументирал се е, че административният орган е приел твърде формален подход и е нарушил задължението си по чл. 35 от АПК да събере всички доказателства, необходими за изясняването на причините за несъответствието между представените платежни нареждания и липсата на данни в информационната система, както и да изиска от ТД на НАП становище относно реда за пренасочване или прихващане на средствата. При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящия съдебен състав, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 2 от АПК той препраща към тях. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимата за казуса материалноправна уредба, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила, а доводите на касатора за противното не могат да бъдат споделени. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като са обсъдени всички относими инвокирани възражения на жалбоподателя, на които е даден убедителен отрицателен отговор. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касаторовия повереник за необоснованост. От обсъдените съображения явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторовият повереник, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая длъжностното лице, компетентно да издаде първоначалния отказ, неправилно е приложило относимите към казуса норми на КСО. Като не е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ – София-град също е издал незаконосъобразен акт. Първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на главното искане на касатора за отмяна на оспорения от него съдебен акт няма основание да бъде уважена и акцесорната му претенция за присъждане на деловодни разноски, а основателно се явява своевременно заявеното искане от ответника по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 600 евро (за предходната му е присъдено такова от първоинстанционния съд), съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК. Представеният договор за правна защита и съдействие от 05.01.2026 г. съдържа в себе си отразяване за заплащането на договореното възнаграждение в брой. Възражението за прекомерност на това възнаграждение е неоснователно, като несъобразено с действителната фактическа и правна сложност на спора и обема на реално извършената адвокатска работа по делото от процесуалния представител на касационната ответница. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,