Решение № 635 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2024/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 3300 от 17.06.2026г., постановено по настоящото дело, е допуснато по касационната жалба на С. С. Г. касационно обжалване на решение № 172/11.02.2026г. по в.гр.д.№ 2686/2025г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното решение е обезсилено, като недопустимо решение № 391/02.12.2024г. по гр.дело № 729/2023г. на Окръжен съд-Перник, в частта, с която по иск на касаторката с правно основание чл. 50 ЗЗД, Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да й плати обезщетение в размер 100 000 лева за неимуществени вреди-болки и страдания, претърпени от смъртта на дъщеря й М. Б. Г., настъпила на 16.07.2022г. в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека, в резултат на срутване на скални маси. Обжалване е допуснато, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Когато искът е предявен против държавата, като надлежен ответник, но е посочен орган, който е различен от предвидения в чл. 31 ГПК, касае ли се за нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК (процесуална легитимация) или е въпрос на процесуално представителство, което съдът следва служебно да отстрани, чрез конституиране на надлежния орган. По поставения въпрос е налице трайно формирана съдебна практика, цитирана и в определението по чл. 288 ГПК, която този състав на ВКС напълно споделя: Надлежното представителство на Държавата в процеса и определянето на конкретния правен субект, който да вземе участие в съдопроизводствените действия от нейно име, не е въпрос на процесуална легитимация, не касае допустимостта на иска и на образуваното въз основа на него производство, а оттам и допустимостта на постановеното по делото решение, а е въпрос на процесуално представителство, свързан с редовността на извършените процесуални действия. Задължение на съда, произтичащо от разпоредбите на чл.7, ал.1 и чл. 101, ал.1 ГПК, е да следи за надлежното извършване на процесуалните действия. Въззивният съд, констатирайки допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение относно ненадлежно процесуално представителство на държавата, трябва да приложи императивната разпоредба на чл.31 ГПК и да обезпечи участието на Държавата в процеса, чрез надлежния й представител, но не и да обезсилва постановеното от първоинстанционния съд решение. По основателността на касационната жалба ВКС намира следното: Ищцата С. Г. е предявила осъдителен иск против Държавата, представлявана от министъра на финансите и против Община Трън, представлявана от кмета, да й платят солидарно 150 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й М. Б. Г., починала на 16.07.2022г. в резултат на срутване на скални маси в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека. Първоинстанционният съд е уважил иска, насочен против Държавата, представлявана от министъра на финансите, до сумата 100 000 лева и е отхвърлил иска против Община Трън, поради липса на пасивна материална легитимация по отношение на този ответник. Въззивни жалби против решението са подали и двете спорещи страни. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, изхождайки от изложените в исковата молба фактически твърдения, че правното основание на иска е по чл.50 ЗЗД, доколкото ищцата е твърдяла, че инцидентът, при който е загинала дъщеря й е станал на територия, обявена за природна забележителност със заповед № 1803/08.08.1961г. на Главно управление на горите и че вредите са произлезли от обективно присъщите свойства, качества и дефекти на вещта, по смисъла на чл.50 ЗЗД, в случая особеностите на скалното срутване. Съдът е приел също, че легитимиран ответник по иска с правно основание чл. 50 ЗЗД е Държавата, предвид ищцовото твърдение, че правоотношението, което е източник за ангажиране на отговорността е произтекло от свойствата на вещта, която като част и принадлежност на скална маса, трайно прикрепена към земната повърхност, е свързано с недвижима вещ- публична държавна собственост, представляваща природна забележителност. В същото време съдът е посочил, че доколкото в случая претенцията е за вреди причинени от свойствата на вещта, надлежен ответник трябва да е МРРБ, а не посоченият от ищеца ответник Министерство на финансите. Изложил е съображения, че специалният статут на недвижимите вещи в защитените територии изключва възможността и министърът на финансите да има някакви правомощия по отношение на тях. Според САС въпросът за пасивната процесуална легитимация на държавата следва да бъде решен по общото правило на чл.31, ал.2 ГПК, съобразно което по дела, които се отнасят до имоти - държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В обобщение съставът на САС е приел за незаконосъобразен извода на първата инстанция, че министърът на финансите може да бъде ответник по предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл.50 ЗЗД. Процесуалното представителство на държавата следва да бъде осъществено в разглеждания случай по общото правило на чл.31, ал.2 от ГПК и надлежната пасивна процесуална легитимация на държавата следва да бъде осъществявана чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, а МРРБ да бъде конституирано като надлежен ответник по иска, вкл. и чрез даване на надлежни указания по реда на чл. 129, ал.2 и ал.4 ГПК, което обаче е следвало изначално да бъде сторено от първоинстанционния съд, доколкото се касае до необходимост от уточняване на процесуалната легитимация на страните. Според САС липсата на пасивна процесуална легитимация на Държавата, представлявана от министъра на финансите по иска с правно основание чл.50 ЗЗД е въпрос, имащ отношение към допустимостта на предявения иск; първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по нередовно предявен с оглед на процесуалната легитимация иск с правно основание чл.50 ЗЗД. Предвид това въззивният съд е обезсилил решението и е върнал делото на първоинстанционния съд за предприемане на необходимите процесуални действия по уточняване на пасивната процесуална легитимация по предявения иск. С оглед дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос, подадената от С. Г. касационна жалба е основателна. Правилно въззивният съд е определил правната квалификация на спорното право-иск по чл. 50 ЗЗД, насочен против държавата, като собственик на вещта, от чийто свойства са произтекли твърдените вреди. Неправилно съдът е приел, че държавата следва да бъде представлявана в процеса от министъра на регионалното развитие и благоустройство, а не от министъра на финансите. Неправилно е прието и, че МРРБ следва да бъде конституирано като надлежен ответник по иска. Процесуалното представителство на държавата е уредено в чл.31 ГПК, когато тя участва лично като страна по делото. Представителството на държавата се осъществява чрез съответния министър, а не министерство, като процесуалният представител не е самостоятелна страна в исковия процес. Пред съдилищата държавата се представлява от министъра на финансите, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти-държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството-чл.31, ал.2 ГПК. Представителната власт на този министър обхваща вещните искове, исковете за граници, както и такива за защита на владение. Безспорно, с предявения против държавата в настоящето производство облигационен иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, не се търси защита на накърнено вещно право. С нормата на чл. 31, ал. 1 ГПК представителството на държавата от министъра на финансите е изключено в случаите, когато в закон е предвидено друго, а във връзка с предмета на спорното право в настоящия случай представителната власт на министъра на регионалното развитие и благоустройството не произтича и от негови правомощия, уредени в специален закон. В нарушение на процесуалния закон, САС е обезсилил решението и върнал делото на първоинстанционния съд за предприемане на необходимите процесуални действия по уточняване на пасивната процесуална легитимация по предявения иск. Процесуалната легитимация на страните в исковия процес се определя от твърденията, обективирани в исковата молба, относно притежаването на спорното материално право от ищеца и оспорването му от конкретния ответник. В дадения случай е налице спор между ищцата и Държавата, предмет на който е вземане от облигационен характер-обезщетение за вреди, произтекли от свойствата на имот държавна собственост. Надлежен ответник е Държавата, а определянето на конкретния правен субект, който да вземе участие в съдопроизводствените действия, е въпрос не на процесуална легитимация, а на процесуално представителство, което по отношение на държавата е уредено в закона по императивен и нетърпящ отклонения начин. Както се отбеляза и в отговора на поставения въпрос, въззивният съд, в случай, че констатира допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с надлежното представителство на държавата в процеса има задължението в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК ) служебно да приложи императивните законови правила относно представителството на държавата, като конституира надлежния й представител. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно, защото е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Тъй като допуснатото нарушение не може да бъде отстранено в касационното производство, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд ( чл. 293, ал. 3 ГПК ), който да се произнесе по съществото на правния спор. При новото разглеждане на спора следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство (чл. 294, ал. 2 ГПК ). По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС