Определение № 873 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2799/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 35336/12.04.2023г., подадена от М. Б. З. чрез процесуалния й представител адв.И. Т. И., срещу решение № 1136 от 07.03.2023г., постановено по в. гр. д. № 12655/2021г. на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Б. З. против В. И. В. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата М. Б. З. е собственик на 92/100 идеални части от две магазинни помещения с идентификатор ......, с обща застроена площ от 28.09 кв.м., находящи се в [населено място], на [улица], заедно с прилежащото към тях мазе с площ от 16.20 кв.м., разположено в южната част на магазините, както и за осъждането на ответника да предаде владението върху имота. В касационната жалба са развити доводи, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената претенция бъде уважена. Неправилен е според касатора изводът на съда, че не е установена идентичност между М. Т. и М. А. В., след като още с исковата молба под №4 от приложените доказателства е представено удостоверение за идентичност на лица с различни имена. За неправилен счита и извода на въззивния съд, че ответникът е упражнявал фактическата власт върху имота като владелец. Поддържа, че владението, осъществявано от купувача по предварителен договор, не следва да се разглежда като давностно, доколкото между страните е налице облигационна връзка. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл: 1.При сключване на предварителен договор на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД получилият вещта купувач по предварителния договор е ли е владелец? Касаторът поддържа, че така поставеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2.Длъжен ли е въззивният съд в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти? Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като е извършил единствено препратка към мотивите на първоинстанционното решение. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба В. И. В. чрез процесуалния си представител адв.Славея Т. от САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. Б. З. е предявила срещу В. И. В. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото й на собственост и предаване владението върху 92/100 идеални части от две магазинни помещения, находящи се в [населено място], [улица], партерен етаж, с площ от 28.09 кв.м. и прилежащото мазе с площ от 16.20 кв.м., с твърденията, че е придобила правото на собственост на основание н.а.№ ..../1923г., н.а. №43/1974г. и представено към исковата молба удостоверение за наследници. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил така предявения иск с твърдението, че ищцата не се легитимира като собственик на имота с приложените към исковата молба доказателства, тъй като приобретател по нотариалния акт от 1923г. е М. Т. по мъж, а по баща А. М., докато според представеното с исковата молба удостоверение за наследници ищцата е наследник на М. А. В.. По отношение на нотариалния акт от 1974г. твърди, че касае други обекти в сградата, а не процесните. Позовава се и на изтекла в негова полза придобивна давност с твърдението, че е установил самостоятелна фактическа власт върху имота през 1993г. въз основа на предварителен договор за покупко-продажба, сключен с Р. Х. Т., М. Б. Т. и С. Б. Т., със сключването на който му е било предадено владението върху имота. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства следва извод, че М. Б. З. не е доказала притежанието на правото на собственост върху процесните обекти, което претендира. Възприета е констатацията на първоинстанционния съд, че с договора за дарение, обективиран в н.а.№ ...., том ХХХІV, дело №5517/1974г. М. Б. е придобила собствеността върху обекти, различни от процесните. Посочено е, че с този договор Б. Т. Т. е дарил на дъщеря си М. Б. първия етаж от двуетажната жилищна сграда, докато предмет на настоящето производство са идеални части от две магазинни помещения. По отношение на дарението, извършено през 1923г. с н.а.№ ....., том ХХ от 15.02.1923г. е посочено, че също не касае процесните обекти, а празно дворно място, което А. М. е дарил на дъщеря си М. Т. по мъж, а по баща А. М.. Прието е също така, че по делото не е установена идентичност на лицето М. Т. по мъж, а по баща А. М. с лицето М. А. В., чието удостоверение за наследници е представено с исковата молба и на което М. Б. твърди, че е наследник. За доказано е прието придобиването на правото на собственост върху процесните обекти по давност от ответника по иска В. И. В., като владението е продължило от 1993г. до момента на предявяване на исковата молба-12.03.2020г. Прието е, че В. И. В. е започнал да владее имота от 12.03.1993г. въз основа на предварителен договор между него и Р. Х. Т., М. Б. Т. и С. Б. Т., като е упражнявал фактическата власт с намерението да свои имота, правил е подобрения и категорично е манифестирал намерението си пред всички, включително пред М. Б., което се установява от всички събрани по делото доказателства. Посочено е, че по делото не са доказани основания, които да са прекъснали или спрели давностното владнение. Прието е, че предявеният и впоследствие отхвърлен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от В. В. не се отразява върху течението на придобивната давност, доколкото с предявяването на този иск владелецът признава, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността си да придобие собствеността преди изтичането на придобивния давностен срок на деривативно основание, като това признание не прекъсва давността. Изложени са съображения, че съзнанието на владелеца, че преди изтичането на придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от него воля да придобие собствеността в момент, предхождащ изтичането на давностния срок на производно основание (сделка), не изключва анимуса му да продължи да свои вещта и да упражнява фактическата власт върху нея като своя и за себе си. Прието е също така, че изпращането на нотариални покани от М. Б. през 2006г. и 2011г. не е спряло, нито прекъснало давността, защото към 2006г. давностният срок вече е бил изтекъл. За да достигне до тези правни изводи, въззивният съд е сподели изцяло фактическите констатации на първоинстанционния съд и по реда на чл. 272 ГПК е препратил към тях, възприемайки по този начин констатациите за установените от свидетелските показания данни за осъществилите се и имащи правно значение за спора факти и обстоятелства, а именно установената през 1993г. от В. И. В. фактическа власт върху имота, ползването и подобряването на този имот. Възприета е и констатацията за сключен предварителен договор за покупко-продажба между Р. Х. Т., М. Б. Т. (З.) и С. Б. Т. в качеството им на продавачи и В. И. В. в качеството му на купувач, с който е уговорено, че купувачът влиза във владение със сключването на сделката; декларациите, подписани на 12.07.1994г. от М. Б. З., Р. Х. Т. и С. Б. Т., че са получили сумата от 300 000 лв. по предварителния договор на три път: 28.09.1993г., 28.02.1994г. и 10.03.1994г.; решението на първоинстанционния съд по гр.д.№8279/1994г., с което е отхвърлен предявеният от В. И. В. иск за обявяване на предварителния договор за окончателен, което е било потвърдено от въззивния съд с решение от 16.12.2009г., недопуснато до касационно обжалване. При тези данни и преценявайки изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касатора правни въпроси. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че купувачът по предварителен договор, който е заплатил цената, владее имота на правно основание, което е годно да го направи собственик, ако упражнява фактическа власт върху вещта непрекъснато и необезпокоявано в продължение на десетгодишен срок (решение №520/05.08.2010г. по гр.д.№1070/2009г. на І г.о. на ВКС). Изхождайки от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС, в правната доктрина и съдебната практика се приема, че фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Определяйки купувача по предварителния договор като владелец, законодателят е съобразил целта, с която се сключва такъв договор - придобиването на собствеността. Предпоставка за реализирането на тази цел е заплащането на цената на вещта. Постигането на съгласие относно цената е съществен елемент от фактическия състав на предварителния договор, който се реализира със самото сключване на договора по силата на съвпадащите волеизявления на насрещните страни. Законосъобразното развитие на правоотношението изисква купувачът да изпълни задължението си. Дори плащането на цената по предварителния договор не оборва установената в чл. 69 ЗС презумпция. Изискването за правна симетрия по отношение на това разрешение се явява удовлетворено поради изначалната яснота за договарялия с купувача собственик на вещта, че притежанието му се намира във фактическата власт на лице, което я свои и срещу което (при неправомерно развитие на облигационното правоотношение) може да се защити било като предяви иск за сключване на окончателен договор, било като ревандикира собствеността си след изтичане на общия 5-годишен давностен срок за изпълнение на задължението за сключване на окончателен договор, но преди изтичане на 10-годишния срок на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС (решение №83 от 01.02.2021г. по гр.д.№2978/2019г., II г.о. на ВКС). Предявяването на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца срещу собственика на имота преди изтичане на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок обективира признание на владелеца, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността му да придобие собствеността преди изтичане на придобивния давностен срок на деривативно основание. Това признание не прекъсва придобивната давност на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС, тъй като нито изключва намерението за своене на чуждата вещ, нито преустановява упражняването на фактическата власт върху същата. Съзнанието на владелеца, че преди изтичане на придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от същия воля да придобие собствеността в момент предхождащ изтичане на давностния срок на производно основание (сделка) не изключва анимуса му да продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като върху своя и за себе си (решение №503/08.07.2005г. по гр.д.№195/2005г. по описа на ВКС, І г.о.; решение № 578 от 8. 09. 2010 г. по гр. д. № 1188/2009 г. на ВКС, І г.о.;решение №82 от 01.06.2015г. по гр.д.№6873/2014г. на І г.о. на ВКС). В съответствие с така установената съдебна практика въззивният съд е приел, че в настоящия случай, след като цената по предварителния договор е платена и в договора изрично е посочено, че при сключването му на купувача се предава владението, то от този момент същият е установил самостоятелна фактическа власт върху имота, като с предявяването на иск за обявяване на предварителния договор за окончателен придобивната давност не е била прекъсната. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че съгласно чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени действия. Отправянето на нотариална покана от лице, което заявява със същата собственически права върху имота до владелеца на този имот, няма за последица прекъсване на течението на придобивната давност в полза на последния, защото е извън кръга на тези действия (решение №39/25.04.2016г. по гр.д.№3611/2015г. на ІІ г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, че отправените през 2006г. и 2011г. нотариални покани не прекъсват придобивната давност. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че въззивният съд не е извършил изискуемата от процесуалния закон преценка на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото поотделно и в тяхната съвкупност. За да достигне до извода за неоснователността на предявения иск, както и до извода, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота по давност, въззивният съд е възприел изцяло фактическите констатации на първоинстанционния съд и е извършил анализ на доказателствата с оглед наведените пред него доводи, които подробно е обсъдил. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че с исковата молба е представена декларация за идентичност на лицето М. Б. З. (ищец по делото), а не за идентичност на лицето М. А. В., за което се твърди, че е наследодател на ищцата. И макар ответникът да извежда своето право на собственост от давностно владение, установено при сключване на предварителен договор с ищцата, т.е. да признава по този начин нейните права, то от констатацията, че в негова полза е изтекла придобивната давност и той е придобил правото на собственост върху имота, следва категоричният извод, че предявеният иск е неоснователен. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение