Определение № 297 от 21.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 348/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на “АНИК КОМЕРС” АД, [населено място], срещу разпореждане № 1894 от 16.11.2022 г. по в.ч.т.д. № 668/2022 г. на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С разпореждането, предмет на обжалване, е върната подадената от жалбоподателя частна касационна жалба с вх. № 8562/04.11.2022 г. срещу определение № 380/24.10.2022 г. по в.ч.т.д. № 668/2022 г. на Пловдивски апелативен съд. За да постанови този резултат, съдът констатирал, че с посочената жалба се атакувало определение на въззивния съд, с което е потвърдено постановление за възлагане № 260006/10.03.2022 г. по т.д. № 912/2008 г. на Пловдивски окръжен съд. Съобразил, че този акт, постановен по реда на чл. 717з, ал. 4 ТЗ, не е сред изчерпателно изброените в чл. 613а ТЗ актове, подлежащи на касационно обжалване, поради което частна касационна жалба срещу него е недопустима. Жалбоподателят поддържа с оглед защитната му теза, че в ТР № 5/2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС са разяснени кои са определенията, с които се дава разрешение по съществото на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Счита обжалваното определение за отговарящо на всички тези критерии, поради което намира, че същото подлежи на касационно обжалване на общо основание. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Съгласно задължителните разяснения в т.6 от ТР №1/2017 от 03.12.2018г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСТК на ВКС обжалваемостта на съдебните актове в производството по несъстоятелност винаги е предмет на изрична регламентация с императивни процесуални норми, поради което разбирането на жалбоподателя, че в случая следва да намерят приложение общите правила на ГПК, е неоснователна. Такава регламентация по отношение на актовете на окръжните съдилища, постановени в производството по несъстоятелност, се съдържа в разпоредбите на чл. 613а, ал.1 и ал.3 от ТЗ. В чл. 613а, ал.1 от ТЗ са изброени изчерпателно актовете /решения и определения/, които подлежат на обжалване по общия ред на ГПК. За всички останали актове в ал.3 е предвидено, че подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд по съответния ред на ГПК. По отношение на тази втора група актове е въведено изключение от общия ред на ГПК, като те не подлежат на касационно обжалване с оглед принципа, че специалният закон дерогира общия. Постановлението за възлагане на Пловдивски окръжен съд е акт на съда по несъстоятелността, който не е сред изрично изброените в чл. 613а ал.1 от ТЗ и затова не подлежи на касационно обжалване по общия ред на ГПК. Предвиденият в Търговския закон инстанционен контрол в случая е изчерпан с постановяване на въззивния акт от Пловдивския апелативен съд, с който е разгледана по същество жалбата на жалбоподателя срещу процесното постановление за възлагане. Следователно, частната касационна жалба е недопустима и като такава подлежи на връщане, поради което атакуваното разпореждане следва да се потвърди като правилно. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение