Определение № 13242 от 18.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11791/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на И. К., гражданин на Държавата Израел, чрез адв. Н. Вълков от САК, против определение № 35167 от 27.10.2025 г., постановено по адм. дело № 11102/2025 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за издаване на виза вид „D“ от 19.09.2025 г., издаден от Консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Тел Авив, Израел и производството по делото е прекратено. В жалбата са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – Консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Тел Авив, Израел не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение № 35167 от 27.10.2025 г., постановено по адм. дело № 11102/2025 г. по описа на АССГ, е оставена без разглеждане жалбата на И. К., гражданин на Държавата Израел срещу отказ за издаване на виза вид „D“ по заявление № TLV25000218V, подадено на 05.06.2025 г. в Посолството на Република България в Тел Авив, Израел, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането ѝ е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче правилно първостепенният съд е посочил, че в сезиращата го жалба такова засягане не е претендирано от чуждия гражданин и не е наведено нито едно оплакване, сочещо дори имплицитно засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В жалбата до административния съд са формулирани три групи оплаквания: 1) за нарушение на административнопроизводствените правила, състоящо се в липса на мотиви за постановения отказ; 2) за противоречие с материалноправни разпоредби на Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР), Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и принципи в АПК; и 3) за несъответствие с целите на закона. С жалбата не са представени доказателства за личен и семеен живот на територията на Република България, като единствените данни са за подадено заявление за виза с цел издаване на синя карта на ЕС за жалбоподател, въз основа на разрешение за достъп до пазара на труда. Навеждането на аргументи за нарушаване на икономическите му интереси не могат да обосноват засягане на правото му на личен и семеен живот. В допълнение следва да се посочи, че в §56 от Решение от 8.01.2009 г. г. на ЕСПЧ по делото на Вълков срещу България, по жалба № 72636/2001 г., станало окончателно на 08.04.2009 г., ЕСПЧ припомня, че: „… жалбоподателят е бил лишен от възможността да заема своя пост на длъжностно лице или да намери друга работа за известен период от време, възможности, които ……. по принцип не са гарантирани от Конвенцията и оставя жалбата за недопустима в тази ѝ част (вж. още Глазенап срещу Германия, решение от 28 август 1986 г., серия А, № 104, стр. 26-27, § § 49 и 53, и Козиек срещу Германия, решение от 28 август 1986 г., серия A, № 105, стр. 20-21, § § 35 и 39; този принцип беше отново потвърден в решението Фогт срещу Германия от 26 септември 1995 г., серия A, № 323, стр. 22, § § 43 и 44), следователно като не са гарантирани от Конвенцията не могат да бъдат приведени като пример за засягане на правото на личен и семеен живот в настоящия случай. При така установеното, правилно решаващият състав на административния съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Настоящият съдебен състав намира за неоснователен и довода на частния жалбоподател, според който (най-общо) административният съд е бил длъжен да извлече от наведените в жалбата обстоятелства визираната в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ претенция за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Посоченият довод не съответства за коментираната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, изискваща за допустимост на жалбата лицето да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Ако бъде приет за основателен от съда този довод, това би обезсмислило законодателното решение за необжалваемост по съдебен ред на отказите за издаване на визи вид „D“, разписано в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Не на последно място, твърдения за нарушения на чл. 5, чл. 8, чл. 13 и чл. 17 от ЕКПЧ са наведени от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. В случая частният жалбоподател сам се е поставил в ситуация на необжалваемост, като с жалбата си до административния съд не е претендирал засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Затова правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата му е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,