Определение № 887 от 10.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1690/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците В. К. К. и С. А. К. срещу решение № 78 от 15.06.2023г. на Апелативен съд Б. по в.т.д.№ 111/2023г., в резултат на което (след частична отмяна в частта за отхвърляне и в частта за уважаване и в резултат на частично потвърждаване на решението по гр.д.№ 305/2022г. на ОС Бургас), предявените по реда на чл.422 ГПК искове на банката за установяване съществуването на вземания по договор за банков кредит от 05.07.2011г., за които е издадена заповед за изпълнение, са уважени за: сумата 8 870.89 евро главница; за сумата 839.08 евро договорна лихва за периода 27.07.2018.-06.10.2019г.; за сумата 358.81 евро лихва за просрочие за същия период; за сумата 413.97 евро законна лихва за периода 07.10.2019г.-12.03.2020г. и от 14.05.2020г. до 27.07.2020г. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на предявените от банката искове със законните последици. Поддържа се, че предоставеният кредит от 11 500 евро е отпуснат за погасяване на съществуващи задължения, усвоен е изцяло на 05.07.2011г., а крайният срок за погасяването му е 15.06.2021г.. Посочва се, че кредитът е в просрочие, считано от 05.08.2011г. От последното обстоятелство касаторите извеждат, че съгласно т.10.3 от ОУ към договора ползваната сума става незабавно изцяло и предсрочно изискуема във всички случаи, когато е налице забава в плащането на което и да е изискуемо задължение за срок по-дълъг от 150 календарни дни, без банката да уведомява кредитополучателите и без за дава допълнителен срок за изпълнение. Твърдят, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично на 15.01.2012г. и от този момент тече 5 годишният давностен срок по чл.110 ЗЗД, който не е прекъсван и е изтекъл на 15.01.2017г. Касаторите считат, че без правно значение е обстоятелството за достигане на волеизявлението на банката до кредитополучателите на 06.10.2019г., с което тя обявява предсрочната изискуемост, тъй като това действие не е предприето „своевременно“. Изложена е тезата, че самата банка не спазва ОУ към договора. Акцентира се, че поканите за доброволно изпълнение са връчени далеч след изтичане на петгодишната давност. В изложението са изложени идентични съображения и се иска допускане на обжалването по въпросите: 1 /„Когато е налице забава в плащането и е настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение на кредитополучателя към банката за срок по-дълъг от 150 календарни дни, считано от датата, на която това задължение е станало изискуемо (съгласно т.10.3 от Общите условия на банката), става ли кредитът незабавно изпяло и предсрочно изискуем на съответния сто петдесет и първи календарен ден?“ 2/ „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 от ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?“ 3/ „Нищожна ли е неравноправната договорна клауза в договора за кредит и в Общите условия, относно лихвите, т.е. няма задължителна сила за кредитополучателя, имащ качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните?“ 4 „Неспазването на Общите условия на банката от даден служител и/или служители и предприемането на действия след изтичането на всякакви давностни срокове, може ли да има действие спрямо даден кредитополучател?“ Към въпросите не е въведена ясно допълнителна предпоставка. Твърдението е, че решението е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС, но такава не е посочена. Твърди се, че решението е в противоречие с чл.17,ал.1 от Конституцията и с константната практика на съдилищата и на ВКС за пълно, всестранно и задълбочено изследване на доказателствения материал. Касаторите се позовават и на необходимост от „развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени“. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно сключването на 05.07.2011г. на договора за кредит за сума 11 500 евро за погасяване на други кредитни задължения на ответниците при годишна възнаградителна лихва, която не е променяна. Сумата е усвоена. Срокът за издължаване на кредита е 15.06.2021г. Съгласно чл. 10 от договора при просрочие на погасителна вноска се дължи обезщетение за забава, което включва договорната лихва и санкционна надбавка в размер на законната лихва. Регламентирана е възможността банката да се позове на предсрочна изискуемост при договорно неизпълнение - чл. 10.3 от ОУ и без уведомление при забава над 150 дни. Не е спорно, че кредитополучателите са платили само първата анюитетна вноска и част от втората, с които е погасена част от главницата на стойност 140.62 евро и част от възнаградителната лихва на стойност 194.55 евро. С нотариални покани, връчени съответно на първи и втори октомври 2019г., банката е обявила кредита за предсрочно изискуем след изтичане на предоставен тридневен срок за доброволно изпълнение. При тези данни въззивната инстанция, която е била сезирана с жалби от двете насрещни страни по спора, е споделила извода на първата инстанция, че предсрочната изискуемост е настъпила на 06.10.2019г. Произнесла се е по пренесения във въззивното производство спорен въпрос относно въведеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност с оглед на твърдението им, че предсрочната изискуемост е настъпила на 15.01.2012г. с изтичането на 150 дни от просрочието, настъпило поради забавата в плащането на втората вноска по кредита. Мотивирала е, че предсрочната изискуемост настъпва само по отношение на вноските с ненастъпил падеж, а за вече изискуемите вноски - главница и лихви, давността е съответно пет и три години. По същество е прието, че давността тече от датата на падежа на всяка вноска. Въззивната инстанция, за разлика от първата, е взела предвид и спирането на давността по време на въведеното в страната извънредно положение между 13 март и 13 май 2020г., при което давност не е текла. Именно това е обусловило частичното изменение на първоинстанционното решение относно дължимите от ответниците вземания на банката. Мотивирано е, че към датата на предсрочната изискуемост 06.10.2019г. е настъпила редовната изискуемост на част от главницата, възлизаща на 8 099.11 евро. Отчетено е, че заповедният съд е бил сезиран на 18.07.2020г. и при зачитане спирането на течението на давностния срок за посочения период е прието, че погасени по давност и чрез изпълнение са вноските за главница, включени в първите 46 анюитета по погасителния план с падежи от 15.07.2011г. до 15.04.2015г. на обща стойност 2 629.11 евро, както и вноските за възнаградителни лихви с падежи от 15.07.2011г. до 15.04.2017г. С тези мотиви е обосновано, че общият размер на дължимата главница възлиза на 8 870.89 евро (към дължимия остатък от непогасената редовно изискуема главница от 5 470 евро е добавена предсрочно изискуемата част от главницата на стойност 3 400.89 евро). По отношение на възнаградителната лихва е споделен изводът на окръжния съд, че тя е 839.08 евро за периода от 27.07.2018г. до 06.10.2019г. В съответствие с тези свои изводи въззивният съд е формирал и становището си относно претендираните от банката акцесорни вземания - обезщетение за забава и законна лихва. По искането за допускане на касационното обжалване: На първо място настоящият състав счита, че не е налице необходимост от спиране на настоящото производство по чл.288 ГПК, предвид обстоятелството, че пред ОСГТК на ВКС е висящо произнасянето по тълкувателно дело № 3/2023г., което е по въпрос, идентичен на втория поставен в изложението. В случая въззивната инстанция е приложила разрешението, че давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви тече от датата на уговорения падеж за всяка от вноските. Идентична е и тезата на касаторите. Те не оспорват правилността на тези изводи на апелативния съд, който е възприел благоприятния за кредитополучателите резултат. Защитата на касаторите е основана изцяло на становището кога е настъпила в конкретния случай предсрочната изискуемост на кредита. Отсъствието на смисъл от спиране на настоящото производство произтича от обстоятелството, че дори в тълкувателното решение по тълк.дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС да бъде възприето становището, че давностният срок тече от настъпването на уговорената изискуемост на целия дълг, респективно от датата на обявяване на предсрочната му изискуемост, прилагането на такова разрешение в конкретния случай би довело до влошаване на положението на обжалващата страна. Съществен аргумент за отсъствие на смисъл от спиране производството по настоящото дело е и този, че не разрешаването на втория въпрос от изложението е обусловило изхода на спора. Този изход, с оглед целения от касаторите резултат, както се посочи, произтича от това, дали би могла да бъде възприета тезата им за момента на настъпването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение. В този контекст са поставените първи и четвърти въпроси, които обаче нямат правна характеристика, а са фактологично обусловени и изразяват несъгласието на касаторите с изводите на въззивната инстанция, че възможността за отнемане на преимуществото за издължаване на кредита периодично, на вноски, е потестативно право на кредитора и то, освен че следва да бъде упражнено при наличието на законовите предпоставки, следва и да бъде доведено до знанието на длъжника. Това разрешение е в синхрон със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 на ТР №4/2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г., в ТР № 8/2019г. по тълк.дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и в практика по чл.290 ГПК - по т.д. 57/2012г. на Първо т.о., т.д. № 362/2015г. на Второ т.о., по т.д.№ 739/2019г. на Първо т.о. на ВКС - за да бъде упражнено потестативното право на банката-кредитор, с което отнема на длъжника предимството на срока, и се иска изпълнение на срочно задължение преди уговорения падеж, следва тя да е отправила изявление за предсрочна изискуемост, което да е достигнала до знанието на длъжника. Същевременно преценката за конкретния момент на настъпване на предсрочната изискуемост има изцяло фактически характер съобразно обстоятелствата по делото, с оглед на което не може да бъде извършвана във фазата по допускане на касационното обжалване. Възнаградителната лихва по кредита не е променяна и проблемът за нейната „неравноправност“ касаторите поставят за първи път в изложението. Извършената от първоинстанционния съд служебна проверка за неравноправност и даденият отрицателен отговор не са били предмет на предприетото от кредитополучателите въззивно обжалване. Поради това този въпрос се явява хипотетичен като поставен едва в изложението, което отнема характеристиката му на общо основание, което да послужи за осъществяване на факултативния касационен контрол. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, но доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение не са представени. Такива не са описани и като приложение към отговора по чл.287, ал.1 ГПК. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.