Решение № 3101 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7982/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „Фреш Кредит“ ЕООД с ЕИК 203495900 със седалище и адрес на управление на дейността - гр. Бургас, представлявано от управителя П. Стоев, чрез представител по пълномощие – адв. Е. Кокаларова от Адвокатска колегия – Бургас против решение № 5204 от 06 юни 2025 год., постановено по административно дело № 453/2025 год. по описа на Административен съд гр. Бургас. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В подкрепа на това оспорване е посочено, че първоинстанционният съд е извел погрешни изводи, довели до погрешна обосновка в мотивната част на акта, не са обсъдени доводите на жалбоподателя, обхващащи приложимото материално право. Намира за неправилни изводите на съда, че е налице несъответствие с информация в договора за гаранционна сделка, където е уговорено, че възнаграждението се дължи за периода за който е сключен договора. Излага подробни съображения в посока, че сключения договор няма задължителен характер, поради което посочената в него стойност следва да се разглежда като условно договорена и не подлежи на задължително вписване в Стандартния европейски Формуляр (СЕФ). Излага твърдения, че незадължителния характер на договора се установява и от представените доказателства, при които се констатира, че от 2023 бр. договори в 1984 бр. има допълнително сключен договор за поръчителство. Твърди, че съдът неправилно е приел, че дружеството е прилагало заблуждаваща нелоялна търговска практика. Оспорва и извода на съда, че от формулировките в договорите не става ясно какво се дължи при предсрочно погасяване на кредита. Отделно от изложеното посочва, че следва да се отчете, че се касае за типови договори, утвърдени със заповед и вътрешните правила на управителя, които са представени на Комисия за защита на потребителите (КЗП), в срока за представянето им. В заключение посочва, че липсва съставомерност на посочените деяния. Предвид така развитите доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспорения съдебен акт и постановяване на друг, по силата на който да се отмени заповедта на председателя на Комисия за защита на потребителите. Претендира се и присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание, касаторът, не изпраща представител. Ответникът – председателят на Комисията за защита на потребителите, чрез представител по пълномощия юрисконсулт С. Ангелова, в съдебна зала оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено от фактическа страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на „Фреш Кредит“ ЕООД срещу заповед № 5125 от 13 ноември 2024 год. на председателя на Комисията за защита на потребителите, с която на дружеството се забранява да използва заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2, предложение второ, във вр. с чл.68г, ал.4, вр. с чл.68в от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), като предоставя по неясен, неразбираем или двусмислен начин съществена за избора на потребителя информация, относно дължимото от кредитополучателя възнаграждение за допълнителна услуга по предоставяне на поръчител/гарант в случай на предсрочно погасяване на кредита или отказ от договора. За да постанови обжалваното решение, съдът въз основа на приетите по делото доказателства, от фактическа страна е установил, че във връзка с искане от 16 септември 2024 год. на главния директор на главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП от „Фреш Кредит“ ЕООД бил представен договор за потребителски кредит № 0021235 от 01 юли 2024 год. При преглед на договора било установено, че на 01 юли 2024 год. на потребителя е бил предоставен кредит в размер на 1 000 лева със срок до 01 януари 2025 год., който следва да се изплати на 6 месечни вноски, всяка в размер на 186 лв. и обща дължима сума от 1 116 лв. Установено било, че на 01 юли 2024 год. длъжникът подписал едновременно с кредитора „Фреш кредит“ ЕООД и „Гаранционен фонд България“ ЕООД (поръчител) договор за гаранционна сделка. Съгласно този договор поръчителят се задължава спрямо кредитора, да отговаря за всички задължения на длъжника, за което същият му дължи възнаграждение в размер на 690 лв., платими на месечни вноски от 115 лв., с падеж датата на вноските на кредита. В договора е записано, че това възнаграждение се дължи за периода, за който е използван кредита съгласно договора за потребителски кредит. На 17 октомври 2024 год. с писмо изх.№ Ц-03-9198 от същата дата от „Фреш кредит“ ЕООД било изисквано да предостави информация за сключените договори за потребителски кредит в периода 01 януари 2024 год. – 30 септември 2024 год., вкл. такива, по които са били предоставени обезпечения и е сключен договор за гаранционна сделка. Във връзка с така изисканата информация, на 23 октомври 2024 год. е постъпило писмо от кредитора с изх. № 245 от 23 октомври 2024 год., в което е посочил, че общият брой на сключените договори през търсения период е 2023 бр., като към 1984 броя от тях е сключен и договор за гаранционна сделка. На 04 ноември 2024 год. Комисията за защита на потребителите провела заседание, на което са били обсъдени констатациите посочени в докладна записка от главния директор на ГД „Контрол на пазара“ с рег.№ Ц-03-9198 от 31 октомври 2024 год., като с решение по т. 91, обективирано в протокол № 37 от 04 ноември 2024 год., е приела единодушно, че при упражняване на дейността си „Фреш кредит“ ЕООД прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2, предложение второ (предоставя по неясен, неразбираем или двусмислен начин съществена информация), във вр. с чл.68г, ал.4 и чл.68в от ЗЗП. На 13 ноември 2024 год., въз основа на фактите, установени в протоколното решение на КЗП, председателят на Комисията издал оспорената в настоящото производство заповед № 5125 ат 13 ноември 2024 год., с която забранява на „Фреш кредит“ ЕООД използването на заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2, предложение второ във вр. с чл.68г, ал.4, вр. с чл.68в ЗЗП, като предоставя по неясен, неразбираем или двусмислен начин съществена за избора на потребителя информация относно дължимото от кредитополучателя възнаграждение за допълнителна услуга по предоставяне на поръчител/гарант в случай на предсрочно погасяване на кредита или отказ от договора. Административният орган е изложил подробни мотиви, че на 01 юли 2024 год. кредиторът е предоставил по неясен неразбираем и двусмислен начин информация за дължимата от кредитополучателя сума за допълнителна услуга при предсрочно погасяване на кредита или отказ от договора. За да отхвърли жалбата, съдът от правна страна е изложил подробни съображения, че заповедта е издадена от компетентен административен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. По отношение на материалната законосъобразност на акта, след анализ на приложимите разпоредби съдът е приел, че оспорената заповед е постановена при правилно прилагане на относимите материалноправни норми. Анализирайки разпоредбите на сключения договор за гаранционна услуга към основния договор за потребителски кредит, съдът е приел, че от двата договорни текста, за потребителя не става ясно какво ще е задължението му при предсрочно погасяване на кредита или отказ от договора. Обосновал е, че от една страна, според договора за гаранционна сделка се дължи плащане на възнаграждение само за периода, за който е ползван кредита, а от друга страна, според договора за допълнителна услуга се дължи цялата сума. Приел е, че дружеството действително използва заблуждаваща „нелоялна търговска практика“, доколкото в приложения „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредит“ е записана обща сума за връщане без отразяване на сумата, която евентуално се определя за възнаграждение на поръчителя и е посочена „обща сума за връщане“, без да е направено уточнението дали и в какъв размер ще се дължи възнаграждението за дружеството гарант по договора за гаранционна услуга в случай на предсрочно погасяване или отказ от договора за кредит. Обосновал е извод, че размерите на всички плащания, които длъжникът следва да извърши по договорите, са съществена информация, която мотивирала потребителя да вземе съответното търговско решение и което вероятно не би взел, при положение, че е запознат в детайли със същите. Заключил е, че посоченият подход подвежда потребителя, който е взел решение, без да му е разяснен периодът, за който ще дължи възнаграждението, респ. неговият размер, при предсрочно погасяване или отказ от договора за потребителски кредит. В съответствие с така развитите мотиви, съдът е формулирал извод за законосъобразност на оспорената заповед, поради което и отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е законосъобразно и следва да се остави в сила. Настоящият касационен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния административен съд по отношение компетентността на административния орган, съответствието на административния акт с изискванията за форма и съдържание, както и по отношение липсата на съществени процесуални нарушения. Според легалната дефиниция на понятието „търговска практика", дадено в разпоредбата на § 13, т. 23 ДР на ЗЗП, същото представлява всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. В случая няма спор по делото, че касаторът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а осъществяваната от него дейност е търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 ЗЗП. Следва да се отбележи, че фактическият състав на общата забрана за нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП изисква да има предлагане, то да противоречи на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Съобразно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП нелоялни са и заблуждаващите търговски практики по чл. 68д - 68к. С императивната норма на чл. 68в ЗЗП е въведена забрана за осъществяване на нелоялни търговски практики. В разпоредбата на чл. 68е, ал. 1 ЗЗП законодателят е определил при какви условия търговската практика е заблуждаваща, а именно когато от целия и фактически контекст и като се вземат предвид всички нейни характеристики и обстоятелства, както и ограниченията на използваното средство за комуникация, следва, че тя не предоставя съществена информация, необходима на средния потребител в зависимост от ситуацията за вземането на търговско решение, след като се е запознал с тях, което води или може да доведе до вземането на търговско решение, което средният потребител не би взел без използването на тази търговска практика. Съгласно ал. 2 от с.з. заблуждаваща е и всяка търговска практика, при която чрез премълчаване, имайки предвид елементите по ал. 1, търговецът прикрива съществена информация по смисъла на ал. 1 или я предоставя по неясен, неразбираем или двусмислен начин, или не я предоставя своевременно, или при която търговецът не посочва своята истинска търговска цел, ако тя не се разбира от контекста и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение от средния потребител, което той не би взел без използването на търговската практика. В настоящия случай, както правилно е приел първоинстаннционният съд в преддоговорните документи като общи условия и стандартен европейски формуляр, приложени към договор за кредит от 01 юли 2024 год. се съдържа информация относно срокът на обезпечението и задължителното ползване на допълнителна платена услуга осигуряване на поръчител срещу възнаграждение за поръчителя, когато кредитополучателят не може да осигури поръчители. Но в същите не се установява ясна информация за потребителите какъв ще е размерът на дължимото по сключения договор за гаранционна сделка в хипотезата на предсрочно погасяване на кредита. Правилни са изводите на административния орган, споделени и от първоинстанционния съд, че в случая от представеният договор за допълнителни услуги, както и за предоставяне на кредит, за потребителя не става ясно какво ще е задължението му при предсрочно погасяване на кредита или отказ от договора, доколкото от една страна, според договора за гаранционна сделка се дължи плащане на възнаграждение само за периода, за който е ползван кредита, а от друга страна, според договора за допълнителна услуга се дължи цялата сума. Неоснователно е възражението на касатора, че сключеният договор за гаранционна сделка няма задължителен характер и посочената в него стойност следва да се разглежда като условно договорена. В случая договорът за поръчителство не може да съществува извън самия договор за кредит, доколкото видно от представените доказателства, същият се сключва при изпълнението на едно задължително условие за получаване на кредита, т.е. той задължително следва да бъде обезпечен. Противно на твърдяното в жалбата потребителят за да получи исканата от него сума, предмет на договора за кредит, следва да се задължи с това условие. Допълнителна индиция в тази насока е, че за периода 01 януари 2024 год. – 30 септември 2024 год. общият брой на сключените договори за потребителски кредит е 2023 бр., като към 1984 броя от тях е сключен и договор за гаранционна сделка. Видно от представените по делото доказателства, получаването на кредита при предлаганите условия е обезпечено чрез договор за обезпечение с гарант, предложен от кредитора, чието възнаграждение се заплаща от кредитополучателя. В тази връзка следва да се отбележи, че практиката на Върховен административен съд е константна, че стойността на дължимото възнаграждение за гаранта по сключения договор за поръчителство, попада в разходите, посочени, като „общи разходи по кредита за потребителя“, по смисъла на чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО намерило точно отражение в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, което се обосновава от една страна, че дължимото възнаграждение за гаранта се плаща по сметка на кредитора, а от друга от представения погасителен план, който включва както месечна сума за възнаграждение за гаранта по сключения договор за поръчителство, така и разсрочено плащане на задължението, което съвпада с падежната дата по т.н. „основно задължение“ по сключения договор за потребителски кредит. В този смисъл споделими са изводите на първоинстанционния съд, че размерите на всички плащания, които длъжникът следва да извърши във връзка с договора за потребителски кредит и сключения във връзка с него договор за гаранционна услуга са съществена информация по смисъла на чл.68е, ал.4 ЗЗП, което мотивира потребителя да вземе съответното търговско решение и което вероятно не би взел, при положение, че е запознат коректно и в детайли със същите. За пълнота на изложеното следва да се посочи, че предвид изложената по – горе регламентация, законодателят не е поставил изискване как да бъде внесено това възнаграждение, а е поставил изискване информацията за задължението да не бъде предоставяна по неясен, неразбираем или двусмислен начин, или не своевременно. Доколкото в случая е безспорно установено, че в представените договори не е отразена сумата, която евентуално се определя за възнаграждение на поръчителя и е посочена „обща сума за връщане“, без да е направено уточнението дали и в какъв размер ще се дължи възнаграждението за дружеството гарант по договора за гаранционна услуга в случай на предсрочно погасяване или отказ от договора за кредит, то следва да се приеме, че дружеството действително използва заблуждаваща „нелоялна търговска практика“ по смисъла на чл.68е, ал.2, пр. 2-ро ЗЗП. В този смисъл, както правилно приемат административният орган и първоинстанционният съд, като не е предоставил същевременно информация касаеща клаузи на договора по ясен и разбираем начин относно дължимите разходи по договора за гарант, в хипотезата на предсрочно погасяване на основното задължение или упражняване на правото на отказ от договора, касаторът е осъществил състава на заблуждаващата търговска практика. Съобразявайки горното, обоснован се явява извода на административния орган, изцяло споделен и от първоинстанционния административен съд за наличие на нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2, предл.2-ро ЗЗП. Съдът правилно е установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. Разноски по делото се претендират само от касатора. С оглед изхода на делото обаче, такива не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,