Определение № 1225 от 16.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1446/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба, подадена от адв. М. С. от Адвокатска колегия – Х., в качеството ѝ на пълномощник на ответниците по касация В. Б. Ц. и И. Х. Ц., с искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 19 от 06.01.2025 г. в частта му за разноските, като на молителката се определи и присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от нея в касационната инстанция безплатна правна помощ, изразяваща се в депозирането на отговор на касационната жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение № 259 от 29.06.2023 г. по в. т. д. № 305/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за неоснователност на молбата. Твърди се, че процесуалният представител на ответниците по касация не е посочил конкретното основание за осъществяване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, което възпрепятства насрещната страна да организира защитата си. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о., като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Молбата за допълване на определението в частта за разноските е процесуално допустима, подадена е от легитимирана страна в законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, молбата се явява основателна по следните съображения: Производството по т. д. № 1446/2023 г. на ВКС, І т. о., е образувано по касационна жалба от страна на пълномощника на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение № 259 от 29.06.2023 г. по в. т. д. № 305/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частите, с които е потвърдено решението от 15.02.2023 г. по т. д. № 621/2021 г. на Пловдивски окръжен съд в съответните части, с които са били отхвърлени исковете на банката-ищец срещу В. Б. Ц. и И. Христова Ц., както следва: за разликата над 36 053.79 лв. до пълния претендиран размер от 39 528.01 лв. – главница, ведно със законна лихва, считана от 27.08.2020 г. до окончателното погасяване; за разликата над 15 443.29 лв. до пълния размер от 33 913.79 лв. – договорна лихва, като погасен по давност за периода 28.10.2012 г. до 28.07.2017 г.; за разликата до пълния размер от 76.86 лв. за законна лихва за периода 20.08.2020 – 26.08.2020 г.; за 2 533.51 лв. – разсрочени лихви и за 177.90 лв. – договорна лихва за периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г. Настоящият състав с определение № 19 от 06.01.2025 г. в производство по чл. 288 ГПК не е допуснал въззивното решение в обжалваните му части до касационно обжалване, като в определението липсва произнасяне по искането на адв. М. С. за присъждане на адвокатско възнаграждение. Настоящата молителка е депозирала отговор на касационната жалба, в който своевременно е заявила искане за присъждане от съда на адвокатско възнаграждение, платимо от касатора, доколкото представлява ответниците по касация при условията на безплатна правна помощ. Към отговора са приложени молба за определяне на разноски, видно от която адв. С. претендира дължимото ѝ се адвокатско възнаграждение да бъде определено от съда, доколкото осъществява процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, защото доверителите ѝ са материално затруднени, както и договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че страните са се договорили адв. С. да осъществява безплатно процесуално представителство на ответниците по касация по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2 ЗАдв, поради затрудненото им финансово положение. Предвид горното, неоснователно е твърдението на процесуалния представител на „Първа инвестиционна банка“ АД, че не е посочено конкретното основание за осъществяване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Същото е изрично конкретизирано, както с посочване на съответната точка от разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, така и със словесното му изписване в приложените към отговора по чл. 287 ГПК молба за определяне на разноски и договор за правна помощ и съдействие. В този случай и съгласно изричната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. чл. 36 ЗАдв, съдът определя възнаграждението на адвоката в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), дължим от насрещната страна, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., което се споделя от настоящия състав, е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, която препраща към НМРАВ и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, което решение на СЕС е задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Съобразявайки изложените критерии – предмета и сложността на производството, материалния интерес пред касационната инстанция, вида на осъществените от пълномощника на ответниците по касация процесуални действия, изразяващи се в депозиране на отговор, както на основанията за допускане до касационно обжалване, така и на касационните основания по чл. 281 ГПК, и приключването на производството в закрито заседание по чл. 288 ГПК, съставът на ВКС намира, че кумулативната преценка на тези обстоятелства обосновава определяне и присъждане на справедливо адвокатско възнаграждение в размер на 2 250 лв., дължимото от касатора „Първа инвестиционна банка“ АД на адв. С. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв за осъщественото от нея представителство на ответниците по касация пред ВКС. При тази фактическа обстановка са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, поради което молбата по чл. 248 ГПК за определяне на възнаграждение и допълване на определението по настоящото дело следва да бъде уважена. По тези съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо т. о.