Определение № 132 от 15.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4977/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. П. Н. срещу определение на Върховен касационен съд, ІV-то гражданско отделение, № 3312 от 27.06.2024 г. по гр.д.№ 2278/ 2024 г., с което е оставена без разглеждане подадената молба вх. № 25008675/ 29.03.2024г. на В. П. Н. за отмяна влязлото в сила решение от 16.03.2022 г. по в.гр.д.№ 13719/ 2020 г. на Софийски градски съд. Жалбоподателката поддържа, че изводът на другия състав на ВКС за просрочие на подадената от нея молба бил неправилен. В хипотезата на чл.303 ал.1 т.1 ГПК отмяната на влязло в сила решение можело да се поиска при наличие на ново писмено доказателство, с което страната не е могла да се снабди своевременно, в който случай тримесечния срок за подаване на молбата започвал да тече от момента, в който страната е могла да се снабди с това доказателство. В случая с новото писмено доказателство /договор от 01.09.2011 г./ тя открила в папка с документи, изпратени от агенция за преводи на 08.02.2024 г. и срокът за подаване на молбата бил спазен. Оспорва извода на другия състав, че е могла да изиска документа своевременно по реда на чл.190 ГПК, тъй като не била в състояние преди получаването на документа да го индивидуализира, дори не била сигурна, че той съществува физически. Затова моли обжалваното определение да бъде отменено, а молбата й за отмяна да бъде разгледана по същество. Ответната страна „Симбилд“ АД не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, другият състав на ВКС по гр.д.№ 2278/ 2024 г., ІV-то г.о., приел, че с решението, чиято отмяна се иска, В. П. Н. е била осъдена да заплати на „Симбилд“ АД сумата 11 423,73 лв., представляваща обезщетение за лишаване на дружеството от ползване на апартамент № 18, находящ се в [населено място],[жк], ул. „*“, № 9, на основание чл.59 от ЗЗД, за времето от 04.01.2018г. до 30.09.2018г. В. Н. е подала молба за отмяна на това влязло в сила решение въз основа на ново писмено доказателство – договор от 01.09.2011 г. за предоставяне право на ползване на апартамент № 18, находящ се в [населено място],[жк], ул. „*“ № 9, сключен между „Симбилд“ АД, представлявано от В. Н. от една страна, и от друга - В. Н., за който тя е знаела, че се намирал в офис на дружеството, но не е могла да се снабди своевременно, тъй като не е имала достъп до офиса. Договорът от 01.09.2011 г., по който молителката е страна, бил известен на същата още по време на разглеждане на спора по същество пред първата инстанция, но в отговора на исковата молба тя не направила възражение, че ползва имота въз основа на същия, нито е поискала от съда да задължи ищцовото дружество „Симбилд“ АД да го предостави. При тези данни другият състав на ВКС намерил, че молбата за отмяна е подадена на 29.03.2024 г, след изтичане на преклузивния срок по чл.305 ал.1 т.1 ГПК. Решението, чиято отмяна се иска, влязло в сила на 06.02.2023 г., а това бил най-късният момент, до който молителката е могла да се снабди с документа, ако бе положила дължимата грижа за добро водене на процеса. Постановеният по тези съображения акт е законосъобразен. Неправилно жалбоподателката счита, че този акт противоречи на чл.305 ал.1 т.1 ГПК, която разпоредба предвиждала за начало на преклузивния срок момента на снабдяване с новото писмено доказателство. Всъщност въпросната разпоредба обвързва началото на течението на срока с деня, в който страната е могла да се снабди с новото писмено доказателство, а не с деня, когато се е снабдила с него. Това е така, защото отмяната по чл.303 и сл. ГПК е извънреден способ за контрол на влезли в сила решения, страдащи от порок, който не се дължи на поведението на претендиращата отмяна страна. По реда на чл.303 и сл.ГПК страната не може да иска преодоляване на силата на пресъдено нещо поради собственото си процесуално бездействие. В случая основанието за отмяна е документ, носещ единствено подписите на самата молителка, за който тя не може да е узнала след посочената от самата нея в документа дата на съставянето му, която е 01.09.2011 г. Несъстоятелни са доводите в частната й жалба, че не помнела датата на документа, дори не знаела, дали съществува физически. Тези доводи са несъвместими с твърденията в молбата за отмяна, според които „Договорът не е бил представен от молителката в производството пред първата и втората инстанция, тъй като тя е била лишена от достъп до офиса на ищцовото дружество „Симбилд“ ЕООД, където е смятала, че се намира документа, наред с редица други нейни лични и служебни документи …“. Следователно молителката е била наясно със съществуването на това доказателство още по време на висящността на производството пред инстанциите по същество, но не е проявила процесуална активност за приобщаването му към доказателствата по делото. Затова правилно другият състав на ВКС е приел, че на твърдяното в молбата на В. Н. основание тя е просрочена и частната жалба срещу определението му е неоснователна. По изложените съображения съдът