Определение № 1029 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1553/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба на М. Л. Ж., подадена срещу определение № 190 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 10/2023 г. на Върховния касационен съд, І г. о., с което е оставена без разглеждане молба на Ж. вх. № 5337/20.06.2022 г., с последващо уточнение, за отмяна на влезлите в сила разпореждане № 37/16.04.2021 г. и разпореждане № 135/25.05.2021 г., постановени по в. гр. д. № 350/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с които е върната като просрочена подадената от молителя касационна жалба срещу въззивното решение № 114 от 02.11.2020 г., постановено по същото дело, и е оставена без разглеждане молбата му за възстановяване на срока, като подадена след срока по чл. 64, ал. 3 ГПК. За да постанови визираното по-горе определение, ВКС, І г. о. е приел, че молбата за отмяна е подадена срещу неподлежащи на отмяна съдебни актове и като такава е процесуално недопустима. Изложил е, че производството по чл. 303 - чл. 309 ГПК е извънинстанционно производство за контрол по отношение на неправилни съдебни решения. И. характер на производството произтича от относимостта му единствено към влезли в сила решения, както и от необходимостта за защита срещу тяхната неправилност в ограничен брой случаи, изчерпателно изброени и лимитативно въведени. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички актове на съдилищата, а само към определена категория съдебни актове - решения, ползващи се със силата на пресъдено нещо, и определения, имащи техните правни последици, към които единствено могат да се отнесат и предвидените основания за отмяна по чл. 303 и чл. 304 ГПК. Като извънредно процесуално средство за съдебен контрол на неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, отмяната не може да се приложи по отношение на други съдебни актове, за които след изчерпване на редовния процесуален ред не съществува друг път за защита. Съдът е съобразил задължителните указания на т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които не подлежат на отмяна по чл. 307 ГПК определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иска. Ето защо, като е приел, че съдебните актове, чиято отмяна се иска, не са от категорията актове, подлежащи на отмяна по реда на извънинстанционното производство, ВКС, І г. о. е заключил, че молбата, с която е сезиран, се явява недопустима и не ангажира компетентността му. За пълнота на изложението е посочил, че дори по пътя на тълкуването да се приеме, че М. Ж. желае отмяна на влязлото в сила въззивно решение № 114 от 02.11.2020 г. по в. гр. д. № 350/2020 г. на Варненския апелативен съд, то молбата отново се явява недопустима на соченото в нея основание, като просрочена. Жалбоподателят моли да бъде отменено атакуваното от него определение на ВКС и да бъдат отменени разпореждане № 37/16.04.2021 г. и разпореждане № 135/25.05.2021 г., постановени по в. гр. д. № 350/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, за да не бъде той лишен от справедлив процес. Възразява срещу създадената практика назначените му особени представители от Националното бюро за правна помощ да не обжалват постановените решения или делата да се прекратяват. Възразява срещу искането на Софийския адвокатски съвет М. Ж. да заплати 30 лв. разход за проучване и проверка на сигнал/жалба срещу адвокат И. М. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че частната жалба, с която е сезиран, е подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Определение № 190 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 10/2023 г. на Върховния касационен съд, І г. о. е съобразено изцяло с разпоредбите на ГПК и установената съдебна практика. Отмяната по Глава двадесет и четвърта ГПК е извънреден извънинстанционен способ за защита срещу определена категория влезли в сила, ползващи се със сила на пресъдено нещо, неправилни съдебни актове, чиято неправилност се дължи на изчерпателно посочените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания, за което страната не разполага с друг способ за защита. Сред тях не попадат актовете за връщане на подадени жалби и за оставяне без разглеждане на молби за възстановяване на пропуснат срок (както е в настоящия случай), като извод в този смисъл следва и от постановките на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Атакуваното пред настоящия съд определение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,