Определение № 1347 от 26.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5629/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Л. Т. против решение от 12.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 1452/2013 г. от ІІІ”в” състав на Софийски градски съд. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Съдът е приел, че исковете са неоснователни. За да достигне до този извод, съдът е установил от събраните по делото доказателства, че ищецът е извършил нарушението на трудовата дисциплина, отразено подробно в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, отчел е тежестта на извършеното нарушение и е приел, че наложеното наказание е съразмерно на наказанието. В тази връзка, съдът е приел, че предявените искове са неоснователни и ги е отхвърлил. Първоинстанционното решение е било постановено в обратен смисъл, като първоинстанционния съд е приел, че ищецът е действувал в полза на работодателя, при извършването на нарушението и това е основния мотив за да приеме, че исковете са основателни. Още с отговора на исковата молба, ответникът по предявените искове е заявил, че счита нарушението за тежко по своя характер и е оспорил исковете, като наред с това е поддържал становище, че нарушението е извършено и исковете са неоснователни. Това свое становище, ответникът по предявените искове е изразил и с въззивната си жалба до СГС, като отново е поддържал твърденията си относно извършването на нарушението на ищеца по делото, изразяващо се в неуведомяване на работодателя за настъпило ПТП с негово участие и предприемане на действия във връзка с отстраняването на последиците от ПТП, изразяващи се в нанесени повреди по автомобил, собственост на ответника, управляван от ищеца във връзка със служебните му задължения по трудовото правоотношение, оттам и довели до затруднения на работодателя да вземе необходимите мерки по отстраняването на повредите по превозното средство, като задължението за уведомяване на работодател произтича от изрична заповед на работодателя. Въззивният съд, в изпълнение на своите правомощия и обвързаност от отговора на исковата молба, както и от доводите във въззивната жалба, е направил собствена преценка на доказателствата по делото и е направил правни изводи, с които е приел, че исковете са неоснователни. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно: следва ли съдът да се произнесе по съотношението на тежестта на нарушението и наложеното наказание, при положение, че подобен довод не е правен във въззивната жалба. Сочат се решения на ВКС, с които се приема, че съдът не следва да се произнася по доводи, които не са навадени от страната във въззивната жалба. По описаните по-горе съображения, въззивният съд е бил длъжен да обсъди основателността на предявените искове, в т.ч. и съответствието на наложеното наказание с тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение, тъй като тези доводи са наведени от страните по спора още с исковата молба и отговора на ответника на исковата молба, както и с въззивната жалба на въззивника във въззивното производство. В този смисъл липсва соченото противоречие, доколкото съдът не се е произнесъл и не е процедирал в противен смисъл на сочената от касатора задължителна съдебна практика на ВКС по така поставения правен въпрос. Други касационни основания и правни въпроси във връзка с тях не се сочат от касатора. Предвид изложеното, не е налице соченото от касатора касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване, поради което същото не следва да се допуска. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски, на основание чл.78, ал.3 вр. с чл.81 ГПК, в размер на 150 лева юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия