Определение № 309 от 31.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2803/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 пр.1 във вр. с чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. В. Д. против определение №2108 от 24.06.2019г., постановено по в.т.д.№4771/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което е отхвърлена молбата на В. Д. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение №409/19.02.2019г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение, с което не е уважена молбата по чл.248, ал.1 ГПК, е неправилно и следва да бъде отменено. Оспорва се извода на апелативния състав, че щом като не е била подадена частна жалба по реда на чл.413 ГПК, при определяне на разноските за заповедното производство съдът е обвързан единствено от разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Твърди се, че този извод е в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, съгласно която липсва необходимост от частна жалба по чл.413, ал.1 ГПК при подадено в срок възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение. Отделно се излагат съображения в подкрепа на тезата, че при присъждане на разноските за заповедното производство съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК в редакцията след изменението, обнародвано в ДВ бр.8/2017г.. Според жалбоподателя нормата на чл.78, ал.8 ГПК е процесуална и има обратно действие, което обуславя основателността на молбата по чл.248, ал.1 ГПК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в размер, определен съобразно действащата към датата на постановяване на въззивното решение разпоредба на чл.78, ал.8 ГПК. На последно място се сочи, че в представения пред САС списък по чл.80 ГПК не е включена претенцията в размера, присъден с въззивното решение. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на частната жалба от „Инвестбанк“ АД, в който се излагат доводи за неоснователност на частната жалба и се иска оставянето й без уважение с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение №409/19.02.2019г., постановено по в.т.д.№4771/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, е отменено решение №4935/20.07.2018г. по гр.д.№11728/2015г. на СГС като е уважен предявения от „Инвестбанк“ АД против В. Д. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. С въззивното решение ответникът е осъден да заплати на банката сумата от 7 375.41лв. – разноски на банката за заповедното производство по гр.д. №25089/2015г. на СРС, включващи 3 911.66лв. – държавна такса и 3 463.75лв. - юрисконсултско възнаграждение. С обжалваното пред настоящата инстанция определение е отхвърлена като неоснователна молбата на В. Д. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта, с която молителят е осъден да заплати банката разноски за заповедното производство, включващи сумата 3463.75лв. - юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.413 ал.1 ГПК частта от заповедта за изпълнение, с която в тежест на длъжника се възлагат разноските за производството пред заповедния съд, подлежи на обжалване от недоволната страна и в случай, че не постъпи частна жалба срещу определения от този съд размер на разноските, заповедта се стабилизира. Според апелативния състав с решението по иска, предявен на основание чл.422 ГПК, при присъждане на разноските за заповедното производство, съдът извършва преценката си за дължимите разноски, направени в заповедното производство, единствено с оглед правилото на чл.78, ал.1 –ал.3 ГПК, като определя техния размер „съразмерно на уважената/ отхвърлената част от иска“. В обжалваното определение е отразено, че доколкото в случая с въззивното решение вземането е установено в пълния размер, за който е издадена заповедта за изпълнение от 25.05.2015г., на присъждане с него подлежат разноските в размера, определен от заповедния съд към датата на заповедта за изпълнение на паричното задължение. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно. Становището на апелативния съд, че при липса на жалба по чл.413, ал.1 ГПК, определението на заповедния съд в частта за разноските се стабилизира и същите не могат да бъдат пререшавани в производството по чл.422 ГПК извън правилата по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, е в противоречие с постановките в т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК. В мотивите към т.12 на тълкувателното решение изрично е посочено, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство, включително относно размера им като в това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство. Аргумент за този извод ОСГТК на ВКС черпи от приетото разрешение по т.10.в на тълкувателното решение, че присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл.422 ГПК, а представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска като компетентността на съда произтича и от разпореждането на законодателя в чл.81 ГПК за произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. В тази връзка ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл.413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл.414, ал.2 ГПК. От изложеното следва, че при наличие на производство по реда на чл.422 ГПК компетентен да се произнесе по разноските, направени по заповедното производство, независимо дали заповедта за изпълнение е била обжалвана частна жалба или не. Към датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция 03.04.2018г., е в сила разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК (в редакцията след изменението, обнародвано в ДВ бр.8/2017г). Нормата на чл.78, ал.8, изр.2 ГПК е процесуална и следва да бъде приложена в редакцията, действаща към датата на решаване на съдебния спор по същество, тъй като тази норма визира начина на определяне размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, а не - обезщетение за реално направени разноски. При това положение според настоящия състав дължимото юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, определено по реда на чл.37 от Закона за правната помощ във вр. с чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ е в размер на 100лв., а не в присъдения с въззивното решение размер от 3 463.75лв. Обжалваното определение следва да бъде отменено и бъде изменено въззивното решение в частта за разноските, дължими на банката за заповедното производство като присъдената сума от 7 375.41лв. (включваща 3 911.66лв. – държавна такса и 3 463.75лв. - юрисконсултско възнаграждение) бъде намалена на 4 011.66лв. (включваща 3 911.66лв. – държавна такса и 100лв. - юрисконсултско възнаграждение). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение