Решение № 8923 от 17.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11867/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу Решение № 4567/07.07.2023 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 10059/2022 г., с което е отхвърлено оспорването й на Акт – писмо № САГ22-ГР00-927-1/02.08.2022 г. на главния архитект на Столична община, съдържащо отказ да се разреши изработването на подробен устройствен план в обхвата на поземлен имот с идентификатор 41010.4891.11 по КККР, УПИ XXVIII-311 от кв. 15 на [заличен текст].

Административният орган не взема участие в касационното производство.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за правилност на съдебното решение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Действително, формата на акта не отговаря в пълнота на изискванията по чл. 59, ал. 2 АПК. Актът представлява „писмо“, не съдържа нарочна разпоредителна част, както и указания относно обжалваемостта му. Тези пороци обаче не са дотолкова съществени, че да породят отменителното основание по чл. 146, т. 2 АПК, както е приел и първостепенният съд.

Писмото в достатъчна степен изразява съображенията на административния орган от фактическа и правна страна (чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК) по неоснователността на искането да се разреши изработване на проект за изменение на подробния устройствен план за имота. Правно-логически позицията на органа недвусмислено обективира волята му да откаже издаването на позитивен акт, която очевидно е възприета и от заявителя в административното производство. Липсата на изрично формулиран диспозитив не засяга нито характера на акта и правните последици от него, нито квалификацията на процедурата, в която е издаден.

Пропускът да се дадат указания по обжалваемостта на акта, освен че не е свързан със законосъобразността му, по хипотеза няма как да наруши осъщественото от касатора и признато от съда за допустимо упражнено право на съдебно оспорване.

2. Неоснователно е позоваването в жалбата на чл. 145, ал. 2, т. 3 АПК, уреждащ възможността за обжалване на решенията по искания за издаване на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения.

Искането до органа по същността си не е за издаване на документ от значение за упражняване на право, за да бъде определен отказът като волеизявление по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК.

Със заявлението на П. до кмета на общината е поискано издаването на разрешение за изработване на ПУП в обхвата на поземления имот, т.е. на административен акт по чл. 135, ал. 3 вр. ал. 1 ЗУТ, а не извършването на административна услуга, респ. издаването на документ, елемент от фактическия състав на съществуващо или подлежащо на упражняване чрез документа право.

Напротив, заявено е право на устройствена процедура за имота, а предмет на произнасяне от органа е въпроса дали са налице предпоставките то да бъде уважено. Евентуалният благоприятен заключителен акт в това производство би довел до правна промяна (вж. чл. 135, ал. 6 ЗУТ), а отказът да се издаде конститутивен акт попада в приложното поле на чл. 21, ал. 1, предл. посл. АПК.

3. При служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК за съответствие на обжалваното решение с материалния закон не се установи касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК.

а. Действащият ПУП за имота от 1995 г., предвиждащ свободно стояща сграда на 2 етажа, противоречи на Общия устройствен план, според който имота попада в устройствена зона „Тго“ (терени за локални градини и озеленяване – вж. позиция 33 на приложението към чл. 3, ал. 2 ЗУЗСО и изискванията към зоната). Верността на констатациите на гл. архитект в посочения смисъл (на които е основан отказът да се издаде акт по чл. 135, ал. 3 ЗУТ) е проверена от приетата съдебно-техническа експертиза, чиято оценка от съда е извършена при спазване на правилото по чл. 202 ГПК вр. чл. 144 АПК.

б. По аргумент от § 2, ал. 1 ПЗР ЗУЗСО противоречащият на ОУП план от 1995 г. (изменението на който се иска с цел жилищно застрояване) не запазва своето действие. Затова искането да се разреши изменение на ПУП по същество е лишено от годен предмет и е недопустимо от материалноправна страна. В тази хипотеза се одобрява нов ПУП или изменението му за привеждане в съответствие с ОУП по силата на ал. 3 вр. ал. 1 на § 2 ПЗР ЗУЗСО.

в. При горните фактически и правни изводи, оспореният пред административния съд отказ по чл. 135, ал. 3 ЗУТ е законосъобразен, а потвърждаващото го съдебно решение е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, което обуславя оставянето му в сила - чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение