Определение № 5136 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. Х. Д., подадена чрез адвокат Н. Ш., против определение № 625 от 06.03.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 246 по описа за 2026 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено разпореждане № 2687 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 1343/2024 г. на Районен съд - Асеновград за връщане на подадената от З. Х. Д. въззивна жалба вх. № 12496 от 19.08.2025 г. Насрещната страна – Н. Д. Д., не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: С разпореждане № 2687 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 1343/2024 г. първоинстанционният съд е върнал подадената от ответницата З. Х. Д. въззивна жалба против решението по делото, като е приел, че същата е редовно уведомена за указанията за внасяне на държавна такса, връчени на 23.09.2025 г. чрез пълномощника на страната, като същите не са изпълнени в срок, изтекъл на 30.09.2025 г. Разпореждането е обжалвано с частна въззивна жалба, подадена чрез адвокат Н. Ш. с довод, че „констатираните от първоинстанционния съд нередовности са отстранени в предвидения от закона срок“. С атакуваното определение Окръжен съд - Пловдив е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните разпоредби и правилно е констатирал, че е налице нередовност на постъпилата въззивна жалба, доколкото липсва следващата се държавна такса за обжалване. Жалбоподателят е изрично уведомен и за последиците от неизпълнение на задължението му за отстраняване на нередовността по въззивната жалба. В едноседмичен срок от съобщението, жалбата не е приведена в редовност, което е основание за връщането й по правилото на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Включително и до постановяване на обжалваното разпореждане на 07.10.2025 г., не е внесена държавна такса за обжалване на решението на първата инстанция. З. Х. Д. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при наличие на твърдение от страната, че констатираните нередовности са отстранени в срок – чрез внасяне на дължимата държавна такса, да извърши служебна проверка в счетоводството на съда/деловодната система преди да приеме, че задължението не е изпълнено и съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила връщането на жалбата без такава проверка; 2) при заплащане на дължима се държавна такса за въззивно обжалване на определение на въззивната инстанция, длъжен ли е съдът да върне жалбата поради непредставянето в срок на доказателства за заплащане на таксата по сметка на съда; 3/ може ли гражданският съд, въпреки, че е изискал само представяне на документ за внесена държавна такса и при условие, че това указание е изпълнено да прекрати производството, поради неполучаване – в субективно определен от него срок на наредената сума на държавната такса. Сочи, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г., ОСГК на ВКС и определения постановени по чл. 274, ал. 3 ГПК – определение № 258 от 02.06.2016 г. по ч. гр. д. № 254/2016 г., ІV г. о. на ВКС, определение № 604 от 10.08.2010 г. по ч. т. д. № 249/2010 г., ІІ т. о. на ВКС, определение № 133 от 22.03.2016 г. по ч. гр. д. № 7001/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като касаят масова практика при администриране на жалба. Поддържа, че определението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, по изложени съображения за нарушение на основни процесуални принципи по чл. 7 и чл. 9 ГПК. Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В частната жалба, нито са обосновани твърдения за своевременно и пълно изпълнение на указанията по отстраняване на нередовността на въззивната жалба, нито са посочени и представени доказателства, че това въобще е било сторено. С оглед на това прилагането от администриращия съд на законовата последица по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК е прието за обосновано и правилно, като краен резултат. Твърдяното в частната жалба бланкетно и крайно лаконично противоречие на обжалваното разпореждане за връщане на въззивната жалба с процесуалния закон не е налице. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Цитираната от жалбоподателката практика на ВКС е неотносима към казуса. Съдебната практика по релевираните въпроси е постоянна, трайна и непротиворечива, а именно, страната има задължение да внесе следващата се държавна такса, и да приложи към жалбата доказателства удостоверяващи изпълнението на вмененото й от закона процесуално задължение. Нередовността по чл. 261, т. 4 ГПК се счита отстранена не с внасянето на държавната такса, а с прилагането на документ за внасянето й. Съдът не е задължен да проверява служебно внесена ли е дължимата държавна такса и кога. Не са налице обстоятелства, налагащи изменение на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско