Определение № 7511 от 08.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6835/2025 г.

Производството е образувано като такова по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С жалба, подадена от З. Й. И., се оспорва Заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на министъра на правосъдието, с което са утвърдени Вътрешни правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните й служби като се твърди, че е неправилна, незаконосъобразна и издадена в несъответствие с целта на закона. Оплакванията са акцентирани срещу „частта § 2, т. 1 от ДР“ с доводи, че е неправилно и несправедливо атакуваната заповед да не се отнася за лица, които към момента на издаването й не са били в служебно правоотношение. В диспозитива на жалбата се иска отмяна само на част от оспорената заповед и присъждане на разноски. По делото не е представено становище на ответника министъра на правосъдието независимо, че в съпроводителното писмо от 05.06.2025 г. е заявено, че се представя такова, но без да е описано в списъка на приложенията. Не се претендират разноски от ответната страна. Настоящият съдебен състав след като извърши служебна проверка относно допустимостта на жалбата, с която е сезиран намира, че тя е недопустима, защото не съдържа оспорване на административен акт, подлежащ на съдебен контрол. С оспорената заповед на министъра на правосъдието на основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2 и т. 9, чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с чл. 176 и чл. 177 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) са утвърдени Вътрешни правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) и териториалните й служби, определен е срок за влизането й в сила и са отменени други предходни заповеди на министъра на правосъдието. Тази заповед е приета от орган на изпълнителната власт в качеството му на орган по назначаването и не притежава белезите на индивидуален, общ или нормативен акт. С този акт не се създават пряко права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи и законни интереси на граждани или организации, а се одобряват вътрешни правила. Правилата се отнасят само за лица, които са подчинени на органа, издал акта и не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица, извън ГДИН, поради което по отношение на тях също не са приложими правилата на АПК (чл. 2, ал. 2 от АПК и тълкуването на тази норма, направено в решение на Конституционния съд на Република България № 21/26.10.1995 г. по к.д.18/1995 г.) В случая се оспорва заповедта на министъра на правосъдието, с която се одобряват правила. Жалбата е администрирана и образувана като подадена против подзаконов нормативен акт. По аргумент от т. 2 от Тълкувателно решение № 3/25.07.2023 г. по тълкувателно дело № 5/2022 г. на Върховен административен съд, трябва да се приеме, че в производството по раздел III на АПК „Оспорване на подзаконови нормативни актове“, предмет на делото не е акта, с който се приема/изменя подзаконовия нормативен акт, а самия подзаконов нормативен акт. Следователно и от тази гледна точка и при съобразяване посочения в жалбата предмет се налага извод, че липса подлежащ на оспорване акт. Категорично оспорената заповед, а и вътрешните правила, одобрени с нея, нямат характер на нормативен акт по смисъла на 75 и сл. от АПК. Този извод следва от наименованието на акта по аргумент от чл. 6, чл. 7 и чл. 7а от Закона за нормативните актове, но и главно от обстоятелството, че не съдържат административноправни правила за поведение или регулация на определена категория обществени отношения и не засяга неограничен брой адресати. Заповедта, а и вътрешните правила, не може да се квалифицират и като общ акт по смисъла на 65 и сл. от АПК, защото не създават права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи или законни на неопределен брой лица. Те не създават права и задължения и не засягат непосредствено права, свободи или законни на определени адресати, които са извън структурата, която се ръководи от издателя на акта т.е. не притежава белезите и на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, защото тази норма не е приложима на основание чл. 2, ал. 2 от АПК. Поради всичко изложено настоящият състав приема, че оспорената заповед, а и вътрешните правила, утвърдени с нея, не подлежат на съдебен контрол по реда на АПК. На това основание подадената жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да бъде прекратено. Допълнително следва да се посочи, че за жалбоподателят не е налице и правен интерес от оспорване, защото според неговите собствени твърдения той вече не е служител на ГД“ИН“ т.е. не се явява и потенциален адресат на атакувания от него акт. Доводите му по отношение „обратната сила“ на правилата и специално на § 2 от допълнителните им разпоредби, не променят този извод, защото са свързани с приключило правоотношение и евентуални последващи актове, които биха били издавани при евентуална друга редакция на посочения параграф, което е извън обхвата на съдебния контрол. При така установените обстоятелства за липса на подлежащ на оспорване акт и на правен интерес от оспорване основание на чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК жалбата трябва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено. С оглед изхода на спора и липсата на претенции за разноски от ответната страна, разноски не следва да бъдат определяни. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение