Определение № 468 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 241/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. И. И. против определение № 270/05.04.2023 г. по т.д.№ 423/2023 г. на състав на І т.о. на ВКС, с което е оставена без разглеждане подадената от настоящия жалбоподател молба, с правно основание чл. 303, ал.1, т.1 ГПК - за отмяна на влезлите в сила определение № 265026/25.11.2020 г. и разпореждане № 273321/12.05.2021 г., постановени по гр.д.№ 6204/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І – 18 състав. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като несъобразено с обстоятелството, че за него не съществува друг път за защита в конкретната хипотеза. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, в качеството на преграждащ, съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Търговско дело № 6204/2019г. по описа на Софийски градски съд е образувано по иск на А. В. И. против „ДЗИ – Общо застраховане„ЕАД, с правно основание чл. 208, ал.1 КЗ /отм./, за осъждане ответника да заплати на ищеца обезщетение, за вредите на застрахован при дружеството лек автомобил, собственост на ищеца, настъпили в причинност с ПТП от 16.09.2019 г., на основание сключен между страните застрахователен договор за автомобилназастраховка „ Каско +“. В хода на производството ищецът е починал и въз основа удостоверение за наследници на същия, като негов универсален правоприемник в производството е конституирана майка му – Л. Г. И. - с определение от 25.11.2020г. / едно от двете - предмет на исканата отмяна /, и е разпоредено призоваването й в процеса. Тъй като не е била открита на постоянния й адрес и не е посочила друг, след указания на съда, връчени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК – чрез обявление, с разпореждане № 273 321/12.05.2021г. / вторият атакуван чрез отмяната акт /, съдът е върнал исковата молба и прекратил производството по гр.д.№ 6204/2019 г.. В подадената молба за отмяна, А. И. И. се позовава на последващо прекратяването на производството открито завещание от ищеца А. В. И. в своя полза, нотариално заверено на 04.02.2020 г. В обосноваване спазването на срока за предявяване на молбата, молителят посочва данни относно обявяването и вписването му в съответния компетентен съд, съобразно местните правни норми на щата Кънектикът, САЩ, със съдебно постановление от 10.11.2022 г., легализирано и получено от него на 05.12.2022 г.. Счита, че е налице хипотеза на новооткрито писмено доказателство, касаещо надлежната активна материалноправна легитимация по спора - предмет на гр.д.№ 6204/2019 г. – чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Състав на първо търговско отделение на ВКС е оставил молбата без разглеждане, като е приел, че никой от двата акта не подлежи на отмяна, съгласно задължителните указания на т.2 от ППВС № 2/ 29.09.1977 г. и т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Определението от 25.11.2020 г., за конституирането на наследника Л. И., е такова по движението на делото и не формира сила на пресъдено нещо. Разпореждането от 12.05.2021 г., за връщане на исковата молба, не подлежи на отмяна, тъй като с оглед преждепосоченото ТР, на такава не подлежат определенията, неформиращи сила на пресъдено нещо по спор за материално право, независимо от преграждащия си за развитието на производството характер. Съдът е съобразил, че разпореждането не попада в единствено допустимото, според ТР, изключение - на прекратяване производството, поради отказ от иска. Частната жалба е неоснователна. Доводът на страната - че за същата не е възможен друг път на защита - по начало е несъстоятелен. С предявения от наследодателя иск е защитено негово имуществено / а не лично, неимуществено / право, с твърдение да е възникнало в патримониума му и като такова – наследимо. Ако завещателното разпореждане, съобразно приложимия за същото материален закон, легитимира ищеца като правоприемник по отношение на това имуществено право, защитата му по съдебен ред за него не е преклудирана. В ТР № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС – мотиви към т. 6 – изрично е коментирано защо прекратителните определения / изключая това по чл. 233 ГПК / са извън предметния обхват на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК – точно защото не преграждат правото на страната да предяви отново иска, след като не формират сила на пресъдено нещо по материалноправния спор. Както се посочва в ТР: „Прекратителните определения, с изключение на тези по чл. 233 ГПК, имат … процесуалноправен резултат, който ги отличава от решенията, като вид съдебни постановления. С влизането им в сила не се погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита. При прекратителните определения последният отново може да заяви с иск същото спорно право. Повторното предявяване на иска е нов юридически факт, с осъществяването на който се поражда процесуално правоотношение, което не е идентично със старото. С провеждане на проверката за допустимост на производството съдът не повтаря предходната проверка за процесуална допустимост, в резултат на която е било постановено предходното определение за прекратяване на съдебното производство, а отново реализира служебно контрола за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството„. Аналогични са съображенията досежно проверката за редовността на исковата молба – предходно установената нередовност, на което основание е върната в случая исковата молба, не изключва допустимостта на нов иск, за защита на същото имуществено право, стига да се обосновава като принадлежащо към патримониума на ищеца. Определението по движение на делото, в частност - по конституирането на страна в производството - на още по-голямо основание не подлежи на самостоятелна отмяна, тъй като не само не разрешава материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, но дори няма преграждащ за производството характер, както правилно е съобразил състава на І т.о. на ВКС. Твърденията на молителя по начало не са от естество да бъдат подведени под което и да е основание по чл. 303, ал. 1 ГПК, дори да би се приело, че атакуваните актове принципно попадат в обхвата на отмяната, поради което и на това самостоятелно основание молбата е недопустима, съгласно приетото с т.10 на ТР № 7/2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 пр. второ ГПК, което формално сочи молителят, би било приложимо в хипотеза на производство, в което са участвали надлежни /процесуално легитимирани/ страни, като новото писмено доказателство следва да е от съществено значение за правния резултат, а не относно тази им легитимация, какъвто не е настоящият случай. По същество молителят се позовава на неучастието си в процеса, за което именно той - съгласно посоченото завещателно разпореждане – се счита да е бил легитимиран, вместо конституираната Л. И.. Тъй като неучастието му не е последица от допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от съда, хипотезата не може да се подведе и под чл. 303, ал. 1, т. 5, пр. първо ГПК. Чужда на сочените от молителя обстоятелства е и всяка друга хипотеза на чл. 303, ал. 1 ГПК. Както се посочи по-горе, обаче, правото на молителя да се позове на тази си легитимация, на основание завещателното разпореждане, за конкретното имуществено право и да претендира по съдебен ред удовлетворяването му, не е преклудирана. Дори да би била формирана сила на пресъдено нещо относно конкретното имуществено право, с участието на страна, на която същото не принадлежи, то молителят не би бил обвързан от нея, с оглед субективните й предели. Следователно, атакуваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение