Определение № 10833 от 04.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10016/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, подадена чрез юрк. Дечева, против Определение № 17449 от 22.05.2025 г., постановено по адм. дело № 9796/2023 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е на основание чл. 248 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК е изменено Решение № 11415/02.04.2025 г., постановено по адм. дело № 9796/2023 г. по описа на АССГ в частта му за разноските, като по същество е намален размерът на присъденото в полза на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на определението. Частният жалбоподател счита, че размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение е следвало да бъде изчислено при стриктно спазване правилото на чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), доколкото обратното би довело до чисто субективно, без наличието на обективни критерии, определяне на дължимите юрисконсултски възнаграждения в производствата по ДОПК. Излага съображения, че макар и съдът да е следвало да се съобрази с разрешението, дадено с Решение по дело С-438/2022 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС), то според частния жалбоподател не прави категоричен извод за недопустимост на конкретно определените минимални размери в посочения подзаконов нормативен акт. По тези подробно развити в частната жалба съображения, а и други за принципната дължимост на юрисконсултските възнаграждения, се иска отмяната на обжалваното определение. Ответната страна – „Мето Интер Транс“ ЕООД, не изразява становище. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в предвидения от закона срок. Разгледана по същество е и основателна. С Решение № 11415 от 02.04.2025 г., постановено по адм. дело № 9796/2023 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на "Мето Интер Транс" ЕООД срещу Ревизионен акт № Р-22221322005429-091-001/06.06.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 1291/11.09.2023 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, като съобразно установения материален интерес на правния спор на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, "Мето Интер Транс“ ЕООД е осъдено да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение в размер на 28 373,85 лева. С Определение № 17449 от 22.05.2025 г., постановено по адм. дело № 9796/2023 г. по описа на АССГ, на основание чл. 248 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК е изменено Решение № 11415/02.04.2025 г., постановено по адм. дело № 9796/2023 г. по описа на АССГ в частта му за разноските, като по същество е намален размерът на присъденото в полза на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, при ЦУ на НАП юрисконслутско възнаграждение. Основателни са доводите в частната жалба за неправилност на определението. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето ДОПК е в насока, че в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата, като на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 143, ал. 3 от АПК. Действително с първия диспозитив на Решението от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, е прието, че "Член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4 § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, като запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.", а с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, "че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи". Но както правилно настоява и частният жалбоподател, така дадените разрешения от страна на СЕС не задължават по императивен начин националния съд да не прилага разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г. /, нито да присъжда във всеки един случай било то юрисконсултско, било то адвокатско възнаграждение под посочените минимуми. Сама по себе си разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК не ограничава конкуренцията, а именно тя определя размера за юрисконсултското възнаграждение като такова за адвокат съобразно материалния интерес по делото. Тази разпоредба, както правилно е посочил и частният жалбоподател нито е противоконституционна /така Решение № 10 на КС от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г./, нито противоречи на цитираното решение на СЕС, отнасящо се до договорено между адвокат и клиент възнаграждение. Всъщност при разрешаване въпроса за дължимите разноски, в аспекта вкл. и прилагане правилата на чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и на чл. 161, ал. 2 от ДОПК, задължението на съда е да стори всякога собствена преценка при определяне размер на дължимото юрисконсултско/адвокатско възнаграждение с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Именно в аспекта на така даденото тълкуване, касационната инстанция намира за основателни аргументите в частната жалба, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че първоначално определеното юрисконсултско възнаграждение в размер на 28 373,85 лева следва да бъде намалено. Неправилна е преценката на съда относно липсата на фактическа и правна сложност на делото, не е отчетена продължителността на съдебното производство и осъществения обем процесуално представителност в полза на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, и не на последно място не е отчетен и фактът, че самият търговец и неговия упълномощен адвокат са определили дължимото адвокатско възнаграждение именно в приблизителен размер – 27 443 лева. Предвид на изложеното, размерът на юрисконсултско възнаграждение за сумата от 28 373,85 лева не се явява завишен и несъобразен с обстоятелствата по конкретното дело, поради това частната жалба се явява основателна и обжалваното определение следва да се отмени, като се постанови друго по съществото на спора, с което искането на „Мето Интер Транс“ ЕООД с правно основание чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК бъде отхвърлено. Водим от горното, Върховният административен съд, Осмо отделение