Определение № 32 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4055/2019 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК по частната жалба на адвокат Св.В. като процесуален представител на М. Г. И. от [населено място] срещу определението на Варненския окръжен съд от 22.08.2019г. по гр.д. № 2559/2018г. Ответникът по частната жалба И. Д. Д. от [населено място] в отговора си чрез адвокат Б.Б. е заел становище за неоснователността й. ВКС намира, че частната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от нея. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С обжалваното определение ВОС е оставил без уважение молбата на М. Г.И. за изменение на постановеното по делото на 20.05.2019г. въззивно решение в частта за разноските. Съдът е взел предвид, че за въззивното производство И. е заплатила 2000лв. адвокатско възнаграждение за процесуалния й представител и държавна такса 396.73лв. В представения списък по чл.80 ГПК и в договора за правна защита и съдействие липсва разграничение каква част от адвокатското възнаграждение по коя жалба е заплатено, като в договора е посочено, че се касае за процесуално представителство по делото. Поради това за съда е невъзможна преценката каква част от възнаграждението е заплатена за защита срещу неоснователната жалба на Д.. Частната жалба е основателна. С въззивното решение ВОС се е произнесъл по въззивните жалби и на двете страни, като е потвърдил решението на ВРС от 25.09.2018г. по гр.д. № 16520/2016г., с което: е отхвърлен предявеният от И. Д.Д. срещу М. Г.И. иск за присъждане на 15650лв. – невърната главница по договор за заем, И. е осъдена да заплати на Д. 6106.80лв. – останала невърната част от преведените на ответницата 15650лв., подлежаща на връщане поради отпаднало основание за плащането й по предявената в условията на евентуалност претенция, която за разликата до пълния предявен размер 15650лв. е отхвърлена, и на страните са присъдени разноски. С въззивното решение в тежест на И. са присъдени 1783.07лв. направени от Д. разноски и е оставена без уважение частната жалба на И. срещу определението на ВРС от 10.10.2018г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на претендирания от Д. адвокатски хонорар. Въззивният съд не се е произнесъл по заявеното от процесуалния представител на И. в откритото съдебно заседание на 17.04.2019г. искане за разноски. С молба вх.№ 20800/08.07.2019г. тя е заявила искане за допълване на въззивното решение с присъждане на разноски за въззивното производство съобразно оставената без уважение въззивна жалба на ищеца. При тези обстоятелства ВКС намира за основателно искането за присъждане на разноски с оглед изхода на спора пред въззивния съд /чл.78 ал.3 ГПК/ по отношение на главния предявен иск с правно основание чл.240 ЗЗД /въззивното потвърдително решение в която част не е обжалвано и е влязло в сила/ в размер на 999.50лв., определен съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, представляващи заплатено от И. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 16.04.2019г. Като е достигнал до различен извод, въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което да се допълни въззивното решение чрез присъждане на И. на 999.50лв. разноски за въззивното производство. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,