Определение № 1187 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 253/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. 9943/12.12.2023г., подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДАЛЛБОГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД чрез процесуалния му пълномощник - адв. Н. Л., срещу определение №365/19.10.2023г. на АС – Пловдив по в.т.д. №749/2022г., с което е изменено решението по делото в частта относно разноските и жалбоподателят е осъден да заплати на адв. П. К. допълнително сумата от 1944 лв. или общо 3660 лв. с ДДС като адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по чл. 38, ал.2 от ЗА. Жалбоподателят счита, че размерът на адвокатското възнаграждение е неправилно изчислен и не е следвало да бъде прилагана Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция на последното й изменение от 08.11.2022г., а в предходната, като правната помощ следвало да бъде обезвъзмедена към датата на подаване на исковата молба. С оглед горното претендира отмяна на определението и намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение. Ответната по частната жалба страна - И. М. М. е подал отговор чрез процесуалния си пълномощник – адв. П. К., оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмено становище. Изтъква, че проведеното заседание пред въззивния съд, на което е даден ход по същество е на 08.02.2023г., което е след изменението на Наредба №1/2004г., поради което следва да бъде съобразена редакцията й след 08.11.2022г. С оглед горното претендира отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна и в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с молба по чл. 248 от ГПК, е приел, че същата е частично основателна, тъй като се касае за определяне на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца-въззиваем, което следва да съответства по размер на следващото се по Наредба №1/2004 към момента на определянето му, т.е. датата на приключване на устните състезания – 08.02.2023г., поради което е изменил частично постановеното решение в частта за разноските и е осъдил „Застрахователно акционерно дружество ДАЛЛБОГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД да заплати на адв. П. К. като пълномощник на И. М. М., сумата от 1944 лв. допълнително към присъдената сума от 1716 лв., или общо 3660 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по чл. 38, ал.2 от ЗА. Настоящият съдебен състав намира, че съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, на основание чл. 38, ал. 2, изр. 1 от ЗАдв, съдът не може да определи следващото се на основание чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал.1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при определяне на възнаграждението на адвокат К., предоставила в настоящия случай безплатна правна помощ на ищеца, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата й образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката със сключване на договора за предоставяне на правна помощ, но да се отчете фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай предметът на делото е пряк иск на пострадало лице към застрахователя по застраховка „Гражданската отговорност на автомобилистите“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди при ПТП, при влязла в сила присъда, но при възражение на ответника за съпричиняване и доказателствени искания за установяване на обстоятелствата, относими към приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, вкл. за експертизи и свидетелски показания, които по правило по своя характер са очаквани процесуални действия по такъв вид дела. Предвид горното и с оглед спорния материален интерес при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в настоящия процес, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението, дължимо на адвокат К. да се определи в размер на сумата от 3660 лв. за адвокатско възнаграждение с включен ДДС, поради което присъденото от АС – Пловдив съответства на справедливото по размер, следващо се с оглед положения труд. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че частната жалба се явява неоснователна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.