Определение № 4287 от 29.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Б. П. чрез нейните процесуални представители адв. П. П. и адв. Д. Г., срещу въззивно решение № 260209 от 16.07.2021 г. по в.гр.д. № 29/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частите му, с които е потвърдено решение № 254 от 16.10.2017 г. по гр.д. № 251/2003 г. на Районен съд - Велинград както следва: 1./ В частта, с която е отхвърлено искането на Т. П. за възлагане на допуснатите до делба недвижими имоти на основание чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./ 2./ В частта, с която Т. Б. П. е осъдена да заплати на основание чл. 31, ал.2 ЗС обезщетение за ползване на делбените имоти за времето от 08.07.2008 г. до 09.01.2013 г. 3./ В частта, с която е отхвърлено искането на Т. Б. П. за осъждане на останалите съделители да й заплатят сумата 83 800 лв., представляваща стойността на извършени в делбените имоти подобрения в периода 2001- 2004 г. 4./В частта, с която е потвърдено определение № 39 от 15.01.2019 г. в частта, с която е отхвърлено искането на Т. П. за изменение на решение № 254 от 16.10.2017 г. в частта за разноските, с което жалбоподателката е осъдена да заплати възнаграждение за вещи лица. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Тезата на жалбоподателката е, че въззивният съд е следвало да вземе под внимание сезонният характер на процесния имот, както и обстоятелството, че тя не притежава друг вилен имот, и при положение, че никой от останалите съделители не е поискал възлагането му и няма конкуренция между съсобствениците, е следвало да й възложи имота на основание чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./. Счита също, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е възприел една обща осреднена оценка на месечния пазарен наем на двата делбени имота, която не отчита сезонният характер на ползването им и не позволява да се опреди справедливо обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС. Поддържа, че във връзка с претенцията й за заплащане на извършените в делбените имоти подобрения въззивният съд е изложил необосновани и вътрешно противоречи мотиви, тъй като от една страна е приел, че подобренията са извършени и че делбените имоти се ползват само и единствено от жалоподателката, която държи ключа за двора и за къщата, но е отхвърлил иска поради това, че не било доказано подобренията да са направени и заплатени от нея. По отношение на разноските сочи, че съдебната експертиза е била допусната не само по поставените от нея въпроси, но и от въпроси на насрещната страна, поради което няма основание разноските за вещи лица да бъдат възлагани единствено на нея. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че в нарушение на правилата на формалната логика въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на определения способ за извършване на делбата чрез изнасяне на делбените имоти на публична продан, без да съобрази, че в тази част то не може да влезе в сила, докато има спор дали делбата следва да се извърши чрез възлагане на имотите реда на чл. 288, ал.2 или ал.3 ГПК/ отм./ или чрез разпределянето им по реда на чл. 292 ГПК/ отм./, а подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в тази част не е преценена като недопустима. Настоящият състав намира, че тези доводи по естеството си съставляват твърдение, че въззивният съд не се произнесъл по цялото искане на жалбоподателката съобразно предмета на подадената от нея въззивна жалба и в този смисъл имат характер на молба за допълване на въззивното решение с произнасяне на въззивната инстанция относно способа, по който следва да се извърши съдебната делба. Във връзка с това твърдение следва да се посочи, че действително въззивното решение не съдържа диспозитив за отмяна или потвърждаване на решението на първата инстанция в частта относно изнасяне на имотите на публична продан, или за прекратяване на производството по въззивната жалба в тази част. Становището на въззивния съд, че в частта, с която е постановено изнасяне на делбените имоти на публична продан, първоинстанционното решение е влязло в сила / и то при положение, че въззивният съд е сезиран с жалби именно относно избрания от първата инстанция способ за извършване на делбата/, не е част от диспозитива на съдебното решение, тъй като с него не се дава разрешение по същество на повдигнатия материалноправен спор или на други производства, нито се прегражда развитието на делото, поради което не се ползва със сила на пресъдено нещо, присъща на диспозитива на съдебно решение, и в този смисъл само по себе си не е пречка за допълване на постановеното решение, ако въззивният съд е пропуснал да се произнесе по цялото искане. Изложеното налага делото да бъде върнато на въззивния съд за разглеждане на искането на жалбоподателката за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, след което делото да бъде изпратено на ВКС за разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Водим от гореизложеното съдът