Определение № 60411 от 24.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1860/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на И. С. Г. против определение № 10170 от 12.05.2021 г. по гр.д. № 5032/2019 г. на Апелативен съд София, поправено с определение № 10216/05.07.2021 г. по същото дело. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. С определението, предмет на обжалване, е оставена без уважение молбата на И. Г. за изменение в частта за разноските на решение № 10092 от 25.01.2021 г. по гр.д. № 5032/2019 г. на Апелативен съд София. Съдът е оставил без уважение така подадената молба по чл.248, ал.1 ГПК, като не е възприел разбирането на Г., че поради това, че пълномощникът на противната страна не е осъществявал активни процесуални действия, не му се дължат разноски. Мотивирал е, че разноските се определят по реда на чл. 78 ГПК, която норма не предполага проверка от страна на съда на степента на активност на процесуалния представител на страната по делото. Така е достигнат изводът, че разноските са определени правилно във въззивното решение, при липса на други доказателства или други обстоятелства, които да налагат изменение на решението в частта за разноските. Частната жалба е неоснователна. С частната си жалба, адв. П.Керанова, като пълномощник на И. С. Г., е поддържала, че в случая не следвало да се присъждат разноски на противната страна, тъй като процесуалното представителство на застрахователното дружество се изчерпвало с депозиране на списък с разноски. Поддържа още, че въззиваемата страна не е депозирала нито отговор на въззивната жалба, нито се е явила чрез процесуалния си представител в откритото съдебно заседание, а целта на депозираното становище с вх. № 70274/08.07.2020 г. /л. 39 от гр.д. № 5032/2019 г. на САС/ била формално да се обосноват предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК, но не съставлявало процесуално представителство. Страната поддържа още, че ако съдът прецени следва да присъди възнаграждение „ под нормативно установения за това минимум“, тъй като представителството не било „ в пълен обем“, а „делото не било фактически и прано сложно“. Доводите са правно необосновани. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. В случая ответното застрахователно дружество е установило по спора, че е направило разноски в размер на 1560 лв. с ДДС за процесуално представителство, за които е представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 916033/01.07.2020 г. /л. 37 и 38 от гр.д. № 5032/2019 г. на САС/. Следователно, налице е облигационно отношение между ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], и адв. М. Г. за осъществяване от адвоката на процесуално представителство във въззивното производство срещу заплатена в брой сума от 1300 лв. без ДДС. В изпълнение на задълженията по договора, адв. Г. е депозирал лаконично становище по основателността на въззивната жалба, взел е становище по доказателствените искания, макар и след изтичане на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, и е поискал да се даде ход на делото в негово отсъствие. Оценката, която дава противната страна на качеството на услугите му не може да бъде въведена като основание за отмяна на обжалвания акт, поради забраната на чл.26, ал.2 ГПК. Осъщественото представителство, като договор сключен валидно между страните по него, обвързва само тях, поради което само те могат да повдигат въпроса за неизпълнението му, респективно за некачественото му изпълнение. Нормата на чл.78 ГПК е достатъчно ясна при определяне хипотезите и фактическия състав относим към задължението за разноски в гражданското съдопроизводство. Или в случая, доколкото са удостоверени и реално заплатени разноски за един адвокат, съобразно изхода на спора те се дължат, а дали този адвокат е упражнил надлежно правата си и дали е предоставил непълноценна правна защита на представлявания от него, са все доводи именно по изпълнение на договора, учредяващ представителството, по който частният жалбоподател не е страна и не може да го ползва като основание за отмяна на решението в частта за разноските. В този смисъл е и константната практика на касационната инстанция- вж. напр. определение № 60333 от 20.09.2021 г. по ч.т.д. № 1759/2021 г. на ВКС, II т.о., и определение № 131 от 31.03.2020 г. по т.д. № 77/2020 г. на ВКС, I т.о., която настоящият състав споделя. За дължимостта на разноските, съобразно т.1 ТРОСГТК №6/12г. следва да са налице доказателства, удостоверяващи извършването им и заплащането от страната, на която е предоставено представителството. Противната страна, която ги дължи, поради неоснователното повдигане на спора пред въззивния съд не може с доводи за неупражнено процесуално представителство, респективно с незадоволително такова да се освободи от възложените й в нейна тежест разноски. С оглед това, постановеното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение