Определение № 348 от 22.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5337/2014 г.

Производство по чл. 274, ал.3,т.2 ГПК. Подадена е частна жалба от А. Н. А. и Е. К. А. от [населено място] против определение № 1173 от 18.06.2014г. на Пловдивски апелативен съд по ч.гр.д. № 605/2014г., с което е оставена без уважение частната жалба на същите жабоподатели срещу определение на Пловдивски окръжен съд от 10.03.2013г. по гр.д. №2420/2013г., с което е отказано освобождаване от държавна такса за разглеждане на частна жалба срещу определение, с което не е прието за разглеждане възражение за право на задържане и подобрения. Жалбоподателите намират определението за незаконосъобразно. Сочат, че единия от тях е пенсионер по болест и получава пенсия 127,50лв., а другия е безработен; освен това се грижат за непълнолетния си син. Обръщат внимание, че претендираните подобрения са извършени в значително по-ранен период от време. Като основание за допускане на касационно обжалване се позовават на противоречие с практиката на ВКС по въпроса как следва да се преценява дали са налице предпоставките на чл.83, ал.2ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Частните жалбоподатели са ответници по иск за собственост. Своевременно са предявили възражение за задържане и за заплащане на направени подобрения в размер на 31 707лв. Поради неотстраняване на нередовности на възражението, то не е прието от съда. По подадената от А. частна жалба е изискано внасяне на държавна такса 15лв., при което те са поискали освобождаване от тази такса. Във връзка с това са установили следните обстоятелства: А. А. има намалена работоспособност 63 % и получава пенсия 127,50лв.; до януари 2014г. Е. А. е получавала заплата 460лв., но след това трудовото правоотношение е прекратено; в молбата сочат, че имат непълнолетен син; декларация за имуществено състояние не са представили. Първоинстанционният съд е оставил молбата без уважение. В. е потвърдил този отказ. И двете инстанции са се мотивирали с ниския размер на таксата, който въпреки минималния размер на доходите на молителите, не би следвало да ги затрудни. По предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Жалбоподателите поставят правния въпрос за преценката на основанията за освобождаване от държавна такса, като считат, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Определение № 285 от 15.04.2014г. по ч.гр.д.№ 936/2014г. на III г.о. и Определение № 361 от 11.05.2012г. по ч.гр.д.№ 291/2012г. на IV г.о. Двете определения са постановени по реда на чл. 274, ал.2 ГПК и не съставляват задължителна практика. В първия случай е уважено искане за освобождаване от държавна такса със същия размер - 15лв. на молителка, която не е разполагала с никакви доходи и е издържала детето си. Във втория случай е уважено искане за освобождаване от такса по въззивна жалба на молител, който е възрастен, болен и получава ниска пенсия. Видно, че не е налице идентичност на хипотезите с настоящата, поради което не може да се приеме, че въпросът за предпоставките за освобождаване от държавна такса се решава противоречиво. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК и е преценил всички релевантни факти, за които жалбоподателите са представили доказателства, като е приел, че те не установяват невъзможност, поради липса на средства, за заплащане на дължимата такса, която е в минимален размер. Поради изложеното следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на обжалваното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.