Определение № 614 от 10.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 872/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Д. Н. – процесуален представител на ищеца А. З. К., срещу определение № 595 от 09.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 61/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян, в частта му, в която е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на адв. Д. Н. – процесуален представител на ищеца А. З. К., за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 239 от 14.11.2024 год. в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство. Частният жалбоподател поддържа, че преди постановяване на обжалваното определение въззивният съд бил определил адвокатско възнаграждение в размер на 5 600 лв. за оказаната безплатно защита на ищеца при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, като се позовал на решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022 год. и в тази връзка на не много голямата фактическа и правна сложност на делото. Делото разкривало висока фактическа и правна сложност – били проведени 17 открити съдебни заседания; назначени били множество експертизи, в т.ч. и в хода на повторното въззивно производство, като адвокатът проявил активност при поставяне на задачите на вещото лице; налице било отменително решение на ВКС. Процесуалният представител на ищеца бил взел лично участие в насрочените съдебни заседания, разпитвал свидетели, правил искания за изслушване на експертизи с конкретно посочени въпроси към вещите лица, изготвил множество молби, жалби, становища и отговори по делото, кантората му била в друго населено място, отстоящо от [населено място] и [населено място] на около 350 км., като за участие в заседанията по делото обикновено били необходими 2 работни дни, а съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 8 от Наредба №1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адвоката се дължало и допълнително възнаграждение за пътни разходи и престой. Действително, съгласно чл. 78 ГПК, пътни и дневни разноски не се присъждали, но в конкретния случай такива не били претендирани в конкретен размер, а само било посочено, че се дължат. Не било начислено и допълнително адвокатско възнаграждение за участие в повече от 2 съдебни заседания по делото за съответната инстанция, съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004 год. В случая цената на иска не била определяща, като посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения можело да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежали на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение били: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение било направено своевременно и такова се дължало – налице били предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА. В този случай адвокатското възнаграждение не можело да е в размер, по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Видно било от приложения списък по чл. 80 ГПК, че претендираното възнаграждение възлизало общо по двата предявени иска в размер на 10 411.80 лв., а според уважената част от исковете – на 89 % от тази сума, а именно 9 266.36 лв. Ответната страна по частната жалба /ответникът/ ТП „Държавно горско стопанство Доспат“ – [населено място] счита, че обжалваното определение е правилно в обжалваната част. Поддържа, че присъденото на адвоката възнаграждение не е занижено. Обстоятелството, че кантората на адвоката била в друго населено място не обуславяло присъждането на по-високо по размер възнаграждение, тъй като същото се дължало за правната помощ и съдействие, а не за осъществените пътувания. Въпрос на избор било дали адвокатът да поеме или не защита в отдалечен от адвокатската му практика съдебен район. Времето за пътуване не се вземало предвид при определяне на възнаграждението. Размерът на възнаграждението не трябвало да бъде обусловен и от броя на проведените съдебни заседания, като отделно възнаграждение не се дължало и за претенцията за лихва, тъй като защитата по нея не изисквала никакви различни усилия от тези, които били положени по главния иск. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С въззивното решение № 239 от 14.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 61/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 8003 от 01.04.2022 год., постановено по гр. дело № 140/2020 год. на Районен съд – Достап, са уважени предявените от А. З. К. срещу ТП ДГС „Доспат“ искове с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 476.04 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода о т 13.03.2017 год. до 14.05.2020 год., изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което А. К. би получавал, ако не беше претърпял трудовата злополука на 10.04.2015 год. и получавана от него пенсия /и сбора между пенсията и минималната работна заплата – само за периода от 21.06.2017 год. – 19.03.2019 год./, ведно със законната лихва върху главницата от 12 476.04 лв., считано от 15.05.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 1 218.43 лв. – лихва за забава върху главницата от 12 476.04 лв. за същия период от 13.03.2017 год. до 14.05.2020 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; на адв. Д. Н. е присъдено възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца във всички съдебни инстанции, съразмерно с уважената част от исковете, в общ размер на 5 600 лв. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от адв. Д. Н., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че не са налице условия за присъждане на по-висок размер на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, с оглед осъществената защита на ищеца пред Ройонен съд – Д., на два пъти пред Окръжен съд – Смолян и пред ВКС. Определеният размер на възнаграждението съответствал на не много голямата фактическа и правна сложност на делото, обема на извършената от адвоката работа – предвид наличието на задължителни указания на ВКС и трайната непротиворечива съдебна практика по спорните по делото въпроси, като се държи сметка и за възнаграждението на пълномощника на насрещната страна и за размера на уважените претенции – уважени са искове за сумата от 12 476.04 лв. – главница, ведно със законна лихва от 15.05.2020 год. и за сумата от 1 218.43 лв. – лихва за забава, или общо 13 694.47 лв. /а се претендира възнаграждение в размер на 9 566.36 лв. Въззивният съд се е позовал на решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год., за да приеме, че определените с Наредба № 1/2004 год. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда при определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Посочил е, че адвокатът не е длъжен да поема безплатна защита по дела, за които счита, че биха му отнемали много повече време и разноски за пътуване с оглед отдалечеността на кантората му от населеното място, където е съответното седалище на съда. Разноски по смисъла на чл. 78 ГПК били тези парични средства, които били изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия /депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса/. Т.е. разноските включвали всички суми, които страната била заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по командировки, пътни разноски и пр. не представлявали такива разноски. Заплащането на разходи по повод пътуване до седалището на компетентния съд също било извън обхвата на отговорността за разноски. Тези правила били приложими и при определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Обжалваното определение е правилно. В настоящия процес, пред всички съдебни инстанции, ищецът е представляван от адвокат, който го е защитавал безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, като е направил своевременно искания за присъждане на разноски. По делото са предявени два оценяеми иска – за обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 579.88 лв. /уважен за сумата от 12 476.04 лв./ и за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 1 807.47 лв. /уважен за сумата от 1 218.43 лв./. При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА съдът се ръководи от правилото, че при успех на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било поначало заплатено от ползвалата адвокатско съдействие страна. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./. Въззивното определение е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022, което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Делото не разкрива висока фактическа и правна сложност, на която съответства и трудът на адвоката /чиито усилия са насочени към осъществяването на защита по иска за главницата, но не и по свързания с него акцесорен иск, които претенции произтичат от един и същ правопораждащ факт/, предвид обема на събраните доказателства, утвърдената практика на ВКС, в т.ч. указанията на ВКС, дадени с решение № 69 от 02.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1008/2023 год., ІІІ г. о., ГК, по спорните между страните въпроси, както и яснотата по отношение на доказването на фактите, относими към фактическия състав на вземането за имуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ, което обосновава определянето на възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер, по-нисък от предвиденото в чл. 2, ал. 5 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 7, ал. 9 от наредбата. Разходите на адвоката за пътуване до седалището на компетентния съд не са разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, нито представляват адвокатски хонорар /в този смисъл е и установената практика на ВКС, израз на която са решение № 189 от 20.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5193/2013 год., IV г. о., ГК, определение № 380 от 16.09.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 457/2021 год., I т. о., ТК, определение № 3821 от 01.08.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1389/2024 год., III г. о., ГК, определение № 50040 от 03.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1723/2022 год., IV г. о., ГК и др./. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,