Определение № 137 от 05.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2020 г.

Производство е по чл. 274, ал. 2 ГПК Образувано е по частна жалба подадена от Й. Г. Д. срещу определение № 168 от 28.02.2020г. постановено по гр.д. № 386/2018г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане молбата на Й. Д. от 13.01.2020г. по чл. 248 ГПК, както и е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК, инкорпорирана в касационната жалба, за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Жалбоподателят иска отмяна на определението и присъждане на разноските, които е заявил с молбата на пълномощника си адв. К.. Настоява му се присъдят заплатените 408 лв. за възнаграждение на особения представител на ответницата П. М., която по-късно си е получила лично книжата по делото. Поради това не е съгласен като ищец сам да поеме тези разноски, направени под страх от прекратяване на производството. Твърди също така, че присъдените разноски за експертиза и за изготвяне на ПУП са по-малки от реално направените от него и посочени в списъка на разноските. Ответниците по частната жалба Р. С., Г. Н. и Н. Р. намират жалбата за неоснователна. Останалите ответници не изразяват становище. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По основателността й Върховният Касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, установи следното: Производството по делото е делбено във фазата по извършване на делбата. С въззивното решение на Кюстендилски окръжен съд по гр.д. № 386/2018г., постановено по жалба на настоящия частен жалбоподател Й. Д., е потвърдено първоинстанционното решение за извършване на делбата чрез разпределяне на имотите между съделителите. Наред с това, съдът е уважил доводите на въззивника, че неправилно първата инстанция не му е присъдила разноските за водене на делото. Приел е, съобразявайки правилото на чл. 355 ГПК, че Д. има право на разноските за вещи лица, които възлизат на 644,30лв. и за изготвяне на ПУП, които възлизат на 480лв. или общо 1124,30лв. Тези разноски съдът е разпределил между съделителите по колена и е осъдил всяко коляно да му заплати по 281,08лв. В касационната жалба на Й. Д. наред с оплакванията по същество, са изложени и такива, че присъдените разноски 1124,30 лв. са много малко в сравнително с действително направените такива, които са 3163лв. съгласно списъка. С определение № 570 от 16.12.2019г. по гр.д. № 2164/2019г. на Върховния касационен съд, І г.о., не е допуснато касационно обжалване на въззивния акт и е постановено връщане на делото на Кюстендилски окръжен съд за произнасяне в производство по чл. 248 ГПК по съдържащите се в касационната жалба оплаквания срещу размера на присъдените разноски. При връщане на делото във въззивния съд Й. Д. е депозирал молба от 13.01.2020г., с която заявява, че е направил допълнително разноски, а именно такива за касационното производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и такива направени пред районния съд - доплащане за вещо лице 49,60лв. и доплащане на държавна такса 249лв. С обжалваното определение № 168 от 28.02.2020г. Кюстендилски окръжен съд на първо място е приел, че молбата от 13.01.2020г. е недопустима, тъй като е депозирана след постановяване на влязъл в сила съдебен акт. Разглеждайки оплакванията в касационната жалба, свързани с разноските, е приел, че липсва основание за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Поради това е оставил молбата по чл. 248 ГПК, инкорпорирана в касационната жалба, без уважение. При горните обстоятелства настоящият състав приема следното: Непрецизни са съображенията на въззивния съд, отнасящи се до новопредставената молба от 13.01.2020г. Същата не следва да се разглежда, защото спрямо новопосочените разноски, направени в първоинстанционното производство, не е спазен срокът по чл.248, ал.1 ГПК. По отношение на разноските за касационното производство - молителят не е претендирал такива в касационната си жалба; той и няма право на разноски, защото касационната му жалба не е допусната до разглеждане. Поради това обжалваното определение в частта по молбата от 13.01.2020г. следва да се потвърди. Спрямо искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските определението е частично неправилно. Вярно е, че съгласно чл. 355 ГПК и създадената практика по приложението на разпоредбата съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на делбеното производство онези разноски, които са били необходими за установяване и ликвидиране на съсобствеността - за възнаграждения на вещи лица, за призоваване на свидетели, за извършването на оглед и други подобни. Правилата на чл.78 ГПК досежно възнаграждението за адвокат се прилагат в делбеното производство спрямо присъединените искове и при оспорване правата на останалите съделители, респективно оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността. Ако не се оспорва наличието на съсобственост или дяловете в нея, то всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. В случая въззивният съд с основание е присъдил на Й. Д. направените разноски за вещи лица и за изготвяне на изменение на ПУП с цел разделяне на имотите. По същите съображения Д. има право да му бъде възстановена от останалите съделители съответната част от заплатените от него, като ищец, разноски в размер на 408лв. за особен представител на ответницата П. М., назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК в първата фаза на делбата. Тези разноски също се явяват такива, необходими за движение на делото - при невнасянето им производството би било прекратено. Поради това и тези разноски следва да бъдат разпределени между съделителите по правилото на чл.355, пр.1 ГПК - съобразно дяловете им, а именно: Р. С., Г. Н. и Н. Р. дължат общо 1/4 от сумата или 102лв., П. М. и Н. Н. дължат общо 1/4 или 102лв. и В. Г. също дължи 102 лв. По отношение на останалите разноски определението на въззивния съд е правилно. Разноските за адвокатско възнаграждение остават в тежест на съделителите, които са ги направили, а тези за държавни такси по обжалване на решенията се присъждат в зависимост от изхода по жалбите. В случая и въззивната, и касационната жалба на Й. Д. не са били уважени. Поради изложеното, обжалваното определение следва да се потвърди. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.