Определение № 4437 от 18.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3361/2025 г.

Производство по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 12348/11.06.2026 г. по регистъра на ВКС, подадена от ищеца Г. Х. Б., чрез адв. С., с искане за изменение на постановеното по настоящото дело решение № 291 от 14.05.2026 г. в частта за разноските, присъдени на ответната община (Велинград) за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 414. 03 евро. Ответникът по молбата – Община Велинград, чрез адв. С. в писмения си отговор я счита за неоснователна. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С постановеното по делото решение по чл. 290 ГПК е отменено въззивно решение № 177 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик в ЧАСТТА, в която предявеният от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв. – за съществуване на вземане от дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на ответната община по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, определено с решение № 329 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023 г., е уважен за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до пълния предявен размер от 10 068. 46 лв., в ЧАСТТА, в която Община Велинград е осъдена да заплати на Г. Х. Б. разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство за държавна такса за разликата над 20. 21 лв. (равняващи се на 10. 33 евро), както и в ЧАСТТА, с която Община Велинград е осъдена да заплати на адв. С. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за разликата над 115. 79 лв. (равняващи се на 59. 20 евро) за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, като вместо това е постановено друго решение за отхвърляне на така предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв. – за съществуване на вземане от дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на Община Велинград по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, определено с решение № 329 от 02.08.2023г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023г., за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до пълния предявен размер от 10 068. 46 лв., ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 29 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС – Велинград. С решението са присъдени в полза на ответната община разноски, вкл. сумата от 414. 03 евро - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Във въззивното производството с писмено становище,вх.№3671/3.04.2025г. по регистъра на ОС – Пазарджик ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски с приложен списък по чл. 80 ГПК. В последния е включено и претендирано адвокатско възнаграждение от 840 лв. Към становището са приложени доказателства за извършване на разхода – договор за правна помощ и съдействие от 02.04.2025 г., в който е посочен начина на плащане на възнаграждението – по банков път, по конкретна банкова сметка на адвоката, фактура и платежно нареждане от 02.04.2025 г. за извършване на банков превод в размер на 840 лв. от клиента (Община Велинград) в полза на адвоката по посочената в договора за адвокатска услуга банкова сметка. Този списък е докладван от състава на въззивния съд в съдебното заседание, проведено на 03.04.2025 г., в което е присъствал представител на ищеца по делото – адв. С.. Същият не е възразил по представените от насрещната страна доказателства, удостоверяващи реалното извършване на претендирания разход, в частност за адвокатския хонорар във въззивното производство. Съгласно възприетото в трайната съдебна практика на ВКС разрешение (в този см. определение № 303 от 15.07.2022 г. по ч. т. д. № 1398/2022 г. на II т. о., определение № 94 от 10.05.2022 г. по ч. гр. д. № 1146/2022 г. на II г. о., определение № 400/9.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015 г. на I т. о., определение № 70/30.03.2022 г. по ч. гр. д. № 4384/2021 г. на II г. о., определение № 1923/29.06.2023 г. по ч. гр. д. № 1691/2023 г. на III г. о., определение № 3476/20.12.2024 г. по ч. т. д. № 1945/2024 г. на I т. о.), банковият документ за задължаване сметката на страната – платец на адвокатско възнаграждение, се ползва с доказателствена сила за плащане на задължението, в случай че процесуалният представител не оспорва получаването на сумата. По отношение на адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД (а не чл. 305 ТЗ, на която разпоредба се позовава молителят - ищец), са съответната страна – упълномощител и процесуалният й представител – адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно. Освен това, правилото на чл. 75, ал. 3 ЗЗД е относимо не към преценка за доказаност на плащането, а за определяне момента към който се счита изпълнено задължението спрямо кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция. Трето за правоотношението лице може на общо основание да оспорва реалността на плащането стига да възрази своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателства за сторения разход, щом и то е направено своевременно. В разглеждания случай получаването на плащането на уговореното в договора за правна защита и съдействие от 02.04.2025 г., адвокатско възнаграждение е било потвърдено от адв. С., която е поискала да се присъдят разноски на ответната община и не е била своевременно оспорена от ищеца доказателствената стойност на приложеното платежно нареждане да установи реално извършено плащане на адвокатското възнаграждение. В заключение, молбата за изменение на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответника за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, е неоснователна и следва да се остави без уважение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,