Определение № 567 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 180/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. С частна касационна жалба с вх.№ 8426/02.12.2025г. С. Н. Н. и Й. Р. Н., чрез пълномощника адв. Е. Й., обжалват определение № 896/07.11.2025г., постановено по въззивно ч.гр.д.№ 584/2025г. на Ловешкия окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено протоколно определение от 30.09.2025г. по гр.д.№ 1826/2024г. на РС-Ловеч за прекратяване, на основание чл. 130 ГПК, на производството по делото като недопустимо. Частните жалбоподатели считат определението за неправилно и незаконосъобразно и искат да бъде отменено и делото да бъде върнато за на първоинстанционния съд за произнасяне по същество. В съдържащото се в жалбата изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК за допускане на касационно обжалване поддържат противоречие на обжалваното определение с решение № 120/13.06.2014г. по гр.д.№6714/2013г., решение № 66/16.06.2014г. по гр.д.№ 5606/2013г. на І ГО, решение № 50025/28.02.2023г. по гр.д.№1898/2022г. на І ГО и определение № 71/10.03.2014г. по ч.гр.д.№7287/2013г. на ІІ ГО. Поставят въпрос, който с оглед изложените в жалбата доводи, се свежда до питането: Има ли право съделител, участвал в делбеното производство, да внесе яснота и безспорност в отношенията между съсобствениците относно съществуването на съсобствеността. Ответницата по жалбата Н. Р. Н. не изразява становище. Частната касационна жалба, като подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване на въззивното определение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба с вх. № 11154/08.10.2024г. от С. Н. Н. и Й. Р. Н., с която против Н. Р. Н. е предявен иск по чл. 87, ал.1 и ал. 3 от ЗЗД за разваляне поради неплащане на цената на договор от 02.06.2021г. по нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имот № 45/2021г. на нотариус Н. Т. с рег. № в НК № *, до размер на 4/6 ид.ч., с който наследодателят на страните Н. Ц. Н. е продала на внучка си Н. Н. 4/6 идеални части от апартамент № 1 в [населено място], на [улица] на 1 етаж с площ 90 кв.метра. При условията на евентуалност е предявен иск по чл. 27, вр. чл. 29 от ЗЗД - за унищожаване на същия договор за 4/6 ид.ч., поради измама. Установено е, че с влязло в сила на 27.02.2023г. решение № 188/16.05.2022г. по гр.д.№ 1681/2021 на РС-Ловеч е допусната съдебна делба на процесния апартамент между страните при квоти: 1/6 ид.ч. за С. Н., 1/12 ид.ч. за Й. Н. и 9/12 ид.ч. за Н. Н.. Постановено е и решение № 527/18.11.2024г. във втора фаза на делбата, което не е влязло в сила. При тази данни първоинстанционният съд е уважил направеното от процесуалния представител на ответника Н. Н. възражение за недопустимост на производството и с протоколно определение от 30.09.2025г., на основание чл. 130 ГПК е прекратил същото. Сезиран с частна жалба от С. Н. и Й. Н., въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на производството. Изложил е съображения, че според чл. 343 от ГПК в производството за делба се разглеждат изрично предвидени искове - оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения; съдебна делба може да се инициира само при съсобствена вещ, като е недопустимо в производството за съдебна делба да се разглеждат искове за създаването на съсобственост или за създаване на различни от законните дялове, т.е. конститутивни искове, с изключение на изрично посочения иск по чл. 30 от ЗН (т.3 от ППВС 7/73). Посочил е, че претенциите, които имат преюдициално значение по отношение на иска за делба, могат да бъдат предявени в отделно исково производство и след срока по 342 от ГПК, но с влизане в сила на решението по чл. 346 от ГПК, с което се допуска делбата споровете между съсобствениците по отношение съсобствеността и размера на дяловете се преклудират. Върховният касационен съд намира, че няма основание атакуваният съдебен акт да се допусне до касационен контрол. Въпросът на частните касатори не е съобразен с решаващите съображения на съда, поради което не е обуславящ и в този смисъл не съставлява общо основание за достъп до касация. Отделно от това е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, според която решението по чл. 344, ал. 1 ГПК формира СПН по въпросите за наличието на съсобственост върху определен имот, кои са лицата с дял в съсобствеността и размера на правата им, като забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали тези права са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. Разпоредбата на чл. 342 ГПК указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите и не изключва възможността ищецът да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, но само докато е висящо производството по допускане на делбата. Постановеното от въззивната инстанция е в съответствие с тази практика. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО