Определение № 50205 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3214/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. К., със съдебен адрес – [населено място], срещу решение №33 от 07.03.2022 г. по гр. дело №4/2022 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение №274/05.10.2021 г. по гр.дело №1272/2021 г. на Районен съд – Ямбол. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора срещу „Минна компания – Петров“АД, [населено място], за установяване по реда на чл.422 ГПК, че дружеството му дължи сумата 10 000 лева, представляваща неплатено възнаграждение по договор за текуща правна помощ от 01.10.2004 г. за периода м.декември 2017 г., м.януари, февруари, март и април 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3490/2020 г. на ЯРС. Ответникът по касационната жалба „Минна компания – Петров“АД, [населено място], не е заявил становище. Въззивният съд е приел, че е безспорно между страните по делото наличието на сключен договор за текуща правна помощ от 01.10.2004 г. Основният спорен по делото въпрос е относно тълкуването на съдържанието на процесния договор, в частност дали в същия се съдържа уговорка за дължимост на месечно възнаграждение, независимо от това дали на ищеца е възлагано съответно той е осъществявал специализирана правна помощ в полза на ответника. Според практиката на ВКС договорът за правна услуга от адвокат обикновено съдържа, както елементи от договор за изработка /когато задължението на адвоката е да извърши нещо от свое име и на свой риск/, така и елементи от договор за мандат /когато задължението на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка/. Когато е сключен договор за правно обслужване адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време. При изпълнението на този договор адвокатът е обвързан от договор за правна услуга едва след като му е възложена конкретна задача и само след такова възлагане отношенията между страните при последващо оттегляне на възлагането се уреждат от правилата на договора за изработка или за мандат. Когато страната иска да се оттегли от договора за правно обслужване /ненаименован, рамков по естеството си договор/, като престане занапред да възлага конкретни задачи, отношенията между страните се уреждат, ако не е уговорено друго, от общите правила на закона за изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора. След изясняване на въпроса относно правното естество на договора за правно обслужване, на материалноправните въпроси обусловено ли е възникването правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя; и дължи ли се адвокатско възнаграждение при сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, ВКС е дал следния отговор: Правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава, когато е налице възлагане и положен труд. При сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължи. Според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за ангажимент – т.е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя. Тъй като договорът е ненаименован /няма законова уредба/, поемането на такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е сторено изрично. В конкретния случай договорът между страните е озаглавен "договор за текуща правна помощ". Според уговореното в чл.1 на ищеца е възложено „осъществяването на постоянна специализирана правна помощ и съдействие“, изразяваща се в: б.“а“ - писмени и устни консултации по граждански, трудови, административноправни, данъчни, банкови и др. въпроси; б.“б“ - консултации при подготовка, сключване и изпълнение на договори; б.“в“ - процесуалното представителство по дела, по които възложителят е страна. Според чл.2 възложителят дължи ежемесечно възнаграждение в размер на 200 лв. „за оказваната правна помощ по б.“а“ и б.“б“", а за случаите на процесуалното представителство размерът на възнаграждението се определя при сключването на конкретния договор за представителство и съобразно Наредбата за адвокатските възнаграждения. При това положение дължимостта на възнаграждението /извън случаите на процесуалното представителство/ е обвързана с „оказваната правна помощ“. Това е така, тъй като в договора липсва изрична уговорка да се дължи възнаграждение за ангажимент. Аргумент в тази посока е и уговорката, че за защита, състояща се в процесуално представителство, страните са се съгласили възложителят да дължи отделно уговорено възнаграждение. При липсата на изрична уговорка за заплащане на възнаграждение за ангажимент, която с оглед цитираната по-горе практика на ВКС не може да се предполага, то при безспорния между страните по делото факт, че в процесния период правни услуги нито са искани, нито са предоставяни, месечно възнаграждение не се дължи. Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение на основание чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1/ За правната характеристика на договора за текуща правна помощ по чл.6, т.11 от Наредба №1 за МРАВ като наименован или ненаименован договор; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото и доводи на страните. Посочена е практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №33 от 07.03.2022 г. по гр. дело №4/2022 г. на Ямболския окръжен съд. Повдигнатият материалноправен въпрос е неотносим, защото по принцип естеството на договора се определя не от наименованието му, а според това, какви са уговорените права и задължения. В случая решаващите изводи на въззивния съд са обусловени не от наименованието на процесния договор, а от това че възникването на вземане за процесните месечни възнаграждения е обосновано от поискани и сътветно предоставени правни услуги /извън осъщественото процесуално представителство по дела, за което се дължи отделно възнаграждение/. В случая дължимостта на възнаграждението/извън случаите на процесуалното представителство/ е обвързана с „оказваната правна помощ“. При липса на доказателсва за извършени правни услуги от разглежданата категория в процесния период е прието, че не се дължи адвокатско възнаграждение. Процесуалноправният въпрос е относим, но той е разрешен в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.