Определение № 3486 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2174/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. К. И. и И. А. И., чрез процесуалния им представител адв. М. М., срещу определение № 248/22.04.2024 г. по възз. гр. д. №345/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на основание чл. 248 ГПК на постановеното въззивно решение № 320/14.12.2023 г. в частта за разноските, като се присъдят в полза на адв.М. М. адвокатски възнаграждения за осъществено процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА на жалбоподателите по ч.гр.д. № 2250/2021 г. на Районен съд – Монтана, възз. ч. гр. д. № 328/2021 г. и възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, както и по изп. д. № 2-355/2021 г. по описа на СИС при РС – Монтана, образувано във връзка с допуснато по ч. гр. д. № 2250/2021 г. на РС – Монтана обезпечение на иска по чл. 200, ал. 1 КТ. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Поддържа се, че по исканията на страните за присъждане на разноски в производствата, съпътстващи исковото - производството по допускане и налагане на допуснатото обезпечение на бъдещ иск, производството по частна жалба срещу определението, с което е допуснато исканото обезпечение, както и производството, имащо за предмет законосъобразността на постановеното от първоинстанционния съд на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спиране на делото, съдът следва да се произнесе с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход, тъй като не съществува правна възможност тези разноски да бъдат присъдени по друг процесуален ред. Ответникът по частната жалба – „Нет-Сърф.Нет“ ООД – не е подал писмен отговор и не е изразил становище по основателността й. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна. С решение № 320/14.12.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 345/2022 г. на ОС – Монтана съдът частично е потвърдил и частично е отменил първоинстанционното решение по гр. д. № 2437/2021 г. на РС – Монтана, като съобразно крайния изход на делото е определил дължимото на адв.М. М. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 2 330 лв. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че по молба, подадена от А. К. И. и И. А. И., чрез адв. М. М., е образувано ч. гр. д. № 2250/2021 г. на РС – Монтана с искане да бъде допуснато обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 200 КТ с ответник „Нет-Сърф.Нет“ ООД, които са предявени впоследствие по гр. д. № 2437/2021 г. на РС – Монтана. Определението на съда по обезпечителното производство е било предмет на проверка по възз. ч. гр. д. № 328/2021 г. на ОС – Монтана, а за налагане на допуснатите обезпечителни мерки е образувано изп. дело № 2-355/2021 г. по описа на СИС при РС – Монтана. Предмет на възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на ОС – Монтана е било определение по гр. д. № 2437/2021 г. на Районен съд – Монтана, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. По всяко едно от тези производства А. и И. И. са представлявани от адв. М. М. въз основа на сключени отделни договори за правна защита и съдействие, като е уговорено безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Списък на разноските, с приложени доказателства към него за направените разноски, е представен своевременно в първата инстанция, с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, включително за съпътстващите производства. С обжалваното определение е прието, че отговорността за разноските на страните за съпътстващите основното исково производство – производство по обезпечение на бъдещите искове и производството по обжалване на определението за спиране на производството, се урежда съобразно изхода на спора по исковото производство, с оглед крайния му изход. В случая обаче, възнаграждение на процесуалния представител на ищците не следва да се присъжда, доколкото по делото няма доказателства за направени в хода на обезпечителното производство разноски. Обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено. Общото правило е, че отговорността за разноски по делото е правото на страната, в чиято полза е решено делото, да иска, и задължението на другата страна да плати направените от първата разноски за неоснователно предизвикания правен спор. Съгласно приетото по т. 5 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Разяснено е, че въпреки, че е самостоятелна форма за защита, производството по обезпечаване на иска се намира с исковия процес във функционална зависимост, доколкото създава сигурност за осъществяване на правата по решението. Обезпечаването на иска продължава докато се разглежда делото, до влизане на решението в сила. С оглед характера на обезпечителното производство (развива се едностранно до реализиране на правото на ответника да обжалва предприетите процесуални действия по налагане на обезпечението), отговорността за разноски не може да бъде реализирана в него по начина, по който това се осъществява в състезателния исков процес, в който се разрешава материалноправния спор. Поради това, при своевременно заявено искане, направените за обезпечителното производство разноски следва да бъдат съобразени от съда, разглеждащ иска и да бъдат присъдени по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК в исковото производство. Същевременно, от функционалната връзка между обезпечителния и исковия процес следва, че правото на разноски за обезпечителното производство е кумулативно предпоставено от положителния изход на това производство за молителя и от разрешаване на спора по същество в исковото производство изцяло или частично в негова полза. Обезпечителният процес има две фази - по допускане на обезпечението на иска и по налагане на допуснатата обезпечителна мярка. Независимо, че те се развиват пред различни органи, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора и с оглед крайния му изход. Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото, образувано по обезпечителна заповед (чл. 400, ал. 1 ГПК). Преценката за дължимостта им е на исковия съд. Съгласно чл. 79 ГПК разноски по изпълнението могат да се съберат от СИ директно (без изпълнителен лист) само в рамките на изпълнително производство по представено изпълнително основание (Част пета от ГПК, чл. 404 и сл. ГПК), но образуваното по реда на чл. 400, ал. 1 ГПК производство пред СИ за налагане на обезпечителна мярка не е изпълнително, а е част от обезпечителния процес. Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл. 400, ал. 1 ГПК приключва с извършване от СИ на действията за привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпва и предметът на образуваното пред СИ изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се разрешава в исковия процес. За да се приеме, че разноските са направени в обезпечителното производство, ищецът следва своевременно в съответната инстанция да представи надлежни доказателства, че е сторил такива разходи. В настоящия случай, пред първоинстанционния съд са представени договори за правна защита и съдействие съответно от 23.09.2021 г., 18.10.2021 г. и 23.09.2021 г. (л. 263 – л. 265 вкл.), с предмет образуване и защита в производството по обезпечаване на бъдещия иск, защита по образуваното изпълнително производство във връзка с него, както и защита в производството по обжалване на определението, с което е допуснато исканото обезпечение. В представените договори е уговорено, че предоставената правна помощ е безплатна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съобразявайки само като ориентир предвидените в Наредба № 1/9.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията й към момента на сключване на договорите за правна помощ), ниската фактическа и правна сложност на посочените съпътстващи производства, осъществените от процесуалния представител на страните действия по тях, както и резултата от спора по главното производство, респ. уважената част от претенциите, настоящият състав намира, че за трите производства на адвокат М.М. следва да се определи общо възнаграждение в размер на сумата 700 лв. По отношение направените от ищците разноски за адвокатско възнаграждение по възз. ч. гр. д. № 60/2022 г. на ОС – Монтана, чийто предмет е определение по гр. д. № 2437/2021 г. на РС – Монтана, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да се посочи, че съгласно чл. 81 ГПК разноски се присъждат във всеки акт, с който приключва делото. Определението, с което е отменено определението за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, не е акт, с който приключва делото. С оглед на това, въпросът за разноските е следвало да се разреши със завършващия производството съдебен акт по съществото на спора, което не е сторено. В случая, видно от представения по възз. ч. гр. д. №60/2022 г. на ОС – Монтана договор за правна защита и съдействие от 20.01.2022 г. (л. 4) ищците са заплатили на адв. М. М. възнаграждение в размер на 300 лв. за изготвяне на отговор на частна жалба. Предвид това, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да им заплати допълнително разноски в размер на сумата 52,61 лв., съобразно крайния изход на спора по предявените искове. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение