Решение № 5021 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1125/2026 г.

Производството е чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по касационна жалба, подадена от Директора на Главна дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ /ГДЖСОБТ/, чрез процесуален представител, срещу решение № 11044/08.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2124/2025 г. на Административен съд /АС/ - Пловдив, с което е отменен негов отказ №484р -15524/22.08.2025 г. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско такова. Ответникът по касационната жалба – Д. Ч. Б., с адрес в гр. Садово, чрез процесуален представител, в писмен отговор и писмена защита, оспорва жалбата, като неоснователна. Иска обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховната касационна прокуратура не взема участие в производството. Върховният административен съд (ВАС), пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Оспореният пред първоинстанционния съд административен акт е издаден след като с Решение № 11368/30.12.2024г., постановено по адм. дело № 2130/2024г. на АС – Пловдив, оставено в сила с Решение № 3980 от 14.04.2025г. на ВАС по адм. д. № 1914/2025г., е отменен отказ на Директора на ГДЖСОБТ по заявление рег. № 6810р-10160/05.09.2024г., подадено от Б. за ползване на платен отпуск за обучение и преписката е върната на органа, за ново произнасяне по заявлението при спазване на указанията, дадени в мотивите. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган в изискуемата от закона писмена форма, но при липса на мотиви относно материалноправните предпоставки за постановяването му, както и при недоказаност на фактическите основания довели до него. Административният съд е приел още, че липсват доказателства за изпълнение на разпоредбата на чл. 175, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗВМР/, а именно изпращане по служебен път до министъра на вътрешните работи на подаденото от Б. заявление, предмет на постановения отказ. С оглед посочените съображения, АС – Пловдив е отменил оспорения пред него отказ на директора на ГДЖСОБТ и е осъдил администрацията при последния да заплати сторените от Б. разноски. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Настоящият съдебен състав не споделя изводите на АС – Пловдив за липса на мотивираност на отказа. В случая органът е изложил мотиви, защо отказва да разреши ползването на искания отпуск за обучение. Същите обаче, представляват недоказани фактически основания, както обосновано е посочил първоинстанционния съд. Последният правилно е приел, че твърдените от органа фактически предпоставки, обусловили издаването на отказа, не са установени по несъмнен начин в производството, като съдът е посочил, че това е довело до необоснованост на акта. Изводът на АС за недоказаност на фактическите основания съответства с разпределението на доказателствената тежест и представените по делото доказателства, но в случая АС – Пловдив е смесил отменителни основания, относими към различни видове актове. Понятието „необоснованост“ представлява самостоятелно касационно отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК и е приложимо единствено по отношение на съдебните решения, постановени от първоинстанционния съд. То характеризира порок във вътрешното убеждение на решаващия съд — несъответствие между приетите за установени факти и събраните по делото доказателства. Като такова, основанието „необоснованост“ е нормативно свързано изключително с правораздавателната дейност и не може да бъде отнесено към административния акт. В случая, недоказаността на фактическите основания, послужили като мотив за издаване на административния акт обуславя незаконосъобразност на акта на едно от основанията по чл. 146 АПК — а именно несъответствие с материалния закон /чл. 146, т. 4 АПК/. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за липса на изпълнение на разпоредбата на чл. 175, ал. 2 от ЗМВР. Последната гласи, че за обучението по ал. 1 държавните служители имат право да ползват отпуските по чл. 169 - 171а от Кодекса на труда /КТ/ само след получено съгласие от министъра на вътрешните работи или от оправомощено от него длъжностно лице. В случая исканият отпуск е на основание чл. 175, ал. 2 от ЗМВР, препращащ към чл. 169, ал. 1 от КТ, като действително няма данни, да е налице изпращане по служебен път до министъра на вътрешните работи на подаденото от Б. заявление, предмет на постановения отказ. Предвид изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. Тъй като административното производство е започнало по заявление по заявление рег. № 6810р-10160/05.09.2024г., подадено от Д. Ч. Б. за ползване на платен отпуск за обучение и предвид разпоредбата на чл.173, ал.2 АПК, преписката следва да се върне на административния орган за ново произнасяне в едномесечен срок от влизане на решението в сила. С оглед изхода на спора няма възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски. Такива следва да се присъдят на ответника по касация в размер на 512 евро - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 22.01.2026 г., като по отношение на неговия размер и предвид реално осъществените процесуални действия от страна на адвоката на ответника, както и фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност за неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение