Решение № 106 от 12.10.2023 г. на ВКС по г.д. № 20238002100367/2023 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. П. З. против решение № 1221/14.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 1935/2021 г. от състав на Окръжен съд – Варна. Ответникът по касационната жалба не е подал писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпраща представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1401/02.06.2023 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС. Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, възраженията на ответника, в т.ч. и за изтекла погасителна давност, преклудират ли се с изтичането на срока за отговор на исковата молба. По отговора на правния въпрос е налице задължителна съдебна практика. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а и изобщо тази преклузия се отнася до възраженията, основани на факти, осъществени и узнати към този момент. Това е тълкуването, дадено с т.4 на ТР по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По касационната жалба, съдът приема следното: Безспорно установено е, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, като е заемал длъжност „шофьор товарен автомобил/ международни превози” през процесния период 29.01. 2015г. -10.08.2016г., като отношенията им се уреждат от сключения трудов договор на български език. Прието е за установено, че в периодите 01.02.2015г. – 30.08.2015г., 01.10.2015г.-27.01.2016г., ищецът е управлявал поверното му превозно средство и е полагал труд извън територията на Република България на територията на различни държави – членки на ЕС. Ищецът е бил командирован, за изпълнение на трудовите си задължения в друга държава, извън мястото на постоянната му работа. Не е спорно по делото, че е командирован в държави членки на ЕС за период по-дълъг от 30 календарни дни, поради което и на основание чл.121, ал.3 КТ/отм./ е следва ло да бъде третиран при същите условия на работа, установени за работниците и служителите в приемащата държава. Правилно съдът е приел, че в случая приложение следва да намери и Директива 96/71 ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на транснационалното предоставяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт. От събраните по делото доказателства – заключение на вещи лице по съдебно-счетоводна експертиза съдът правилно е определил размера на полученото от ищеца трудово възнаграждение за периода - 4 894, 47лв., а получените командировъчни – 21 598, 23лв. След приспадане на изплатените суми, дължимото на ищеца трудово възнаграждение за процесния период е в размер на 51 658, 06 лв. Съдът е счел направеното от ответника възражение за погасяване на част от вземането за възнаграждение за труд, чиито падеж е настъпил преди 30.05.2015г. е основателно. В тази насока е приел, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения, чиито падеж е настъпил до 30.05.2015г. / за периода м.02. и м. 03.2015г./ е в размер на 8462, 27лв., като за посочената сума претенцията следва да се отхвърли като погасена по давност. Препис от исковата молба е получен от ответника на 06.06.2018 г. – работен ден /сряда/, като срокът за отговор на исковата молба е изтекъл на 06.07.2018 г. – работен ден /петък/, съгласно разпоредбата на чл.60, ал.3 ГПК. Отговор на исковата молба е постъпил по делото след изтичането на срока, поради което следва да се приеме, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на част от вземането е преклудирано, с оглед разпоредбата на чл.133 ГПК, както и отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване. Възражението за изтекла погасителна давност не е следвало да се разглежда от съда, предвид изложеното, като отхвърлянето на иска за сумата от 8462, 27 лева по главницата е необосновано и неправилно, поради което решението в тази си част следва да се отмени и да се постанови ново, с което се присъди сумата. Страните по договора не са договорили възнаграждение за периодите на командироване, което да е съпоставимо с минимална часова ставка в която и да е от държавите от ЕС, като посочените по-горе суми са определени при условията на разпоредбата на чл.121, ал.3 /отм./ ГПК, в сила към момента на упражняването на труд от страна на ищеца по делото. Липсват данни за отправяна покана от ищеца до работодателя за заплащане на труда му при условията на чл.121, ал.3 КТ, в периода до прекратяването на трудовото правоотношение, поради което и до предявяване на иска за работодателя не е възникнало задължение по ликвидно и изискуемо трудово възнаграждение, доколкото не е установен размера му, което правилно е довело съда до извод за неоснователност на претенцията за обезщетение за забава върху дължимите суми. По изложените съображения, решението в останалата му част е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, в полза на касатора следва да се присъди и сумата от 342 лева, съразмерно с основателната част на касационната жалба по отношение на обжалваното част от съдебното решение, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС