Определение № 183 от 28.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 2515/2019 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 5326 от 06.07.2020 г., подадена от С. Ж. С., от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, с която се иска изменение на постановеното в производство по чл. 288 ГПК определение № 414 от 10.06.2020 г. по т.д. № 2515/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, в частта за разноските. Молителят счита, че в полза на ответника по касация изобщо не е следвало да се присъждат разноски за процесуално представителство в производството пред касационната инстанция, защото по делото при инстанционното разглеждане на спора не е представен договор за защита и съдействие, сключен между ответника по иска и представляващия го адвокат. Поради това, намира, че претенцията за разноски е останала недоказана съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В срок е постъпило становище от насрещната страна по молбата – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник. Счита молбата за изменение на определението в частта за разноските за неоснователна поради съображения, развити в постъпилия писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Молбата за изменение на определението в частта за разноските е подадена от легитимирана страна в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С посоченото определение № 414 от 10.06.2020 г. по т.д. № 2515/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, не е допуснато касационно обжалване на решение № 1669 от 04.07.2019 г., постановено от САС, ГК, 4 -ти с-в по в.гр.д. № 436/2019 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 09.07.2018 г. на СГС, ГО,17 -ти с-в по гр.д. № 15507/2016 г., с което е отхвърлен предявеният от С. Ж. С. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл. 282, ал. 3 вр. ал. 5 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 150 000 лв., като обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждания, причинени при ПТП, настъпило на 16.11.2015 г. Поради това и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК с това определение ВКС се е произнесъл и по направените разноски по делото пред касационната инстанция съобразно изхода от спора и като е съобразил претендирания и доказан за платен размер на адвокатското възнаграждение в съответствие с указанията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е релевираното в настоящата молба възражение за недоказаност на сторените от ответника по касация разноски за производството пред ВКС. Договорът за правна защита и съдействие има форма за доказване, като чрез него се установяват правата и задълженията на страните във връзка с процесуалното представителство, в това число се определя и стойността на оказаната защита. Няма пречка, ако такъв договор е сключен, той да не бъде представен пред съда, респективно – да не бъде сключен в писмена форма, която не е форма за валидност на договора. Нещо повече, такъв договор може изобщо и да не бъде сключен – арг. от разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Следователно, дори при липса на представен договор за правна защита и съдействие, но при доказаност на понесени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по делото. В настоящия случай, действително по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника по касация и подалия за него отговор на касационната жалба адвокат. Представени по делото обаче са: пълномощно в полза на процесуалния представител на ответника по касация, видно от което същият разполага с надлежо учредена предатавителна власт по отношение на сдружението, в това число за производството пред ВКС (л. 104 във вр. с л. 79 от първоинстанционното производство); фактура № 4888/24.09.2019 г. за дължим адвокатски хонорар в размер на 4 080 лв. с ДДС с основание „изготвяне отговор на касационна жалба с/у реш. № 1669/04.07.2019 г. по гр. д. № 436/2019 г., САС, 4 -ти с-в“ и посочен начин на плащане – по сметка, както и извлечение от банкова разплащателна сметка в лева с титуляр адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“, от което се установява постъпването на 03.12.2019 г. на сумата от 4 080 лв. с вносител Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и посочено основание за плащането „процесулано представителство по фактура № 4888, гр. д. № 436/2019 г. САС“. С оглед на това – неоснователни са твърденията на молителя, че по делото липсва основание за присъждане на разноски в полза на ответника по касация. Напротив, налице са доказателства за реално понесени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Смисълът на разясненията в мотивите по т. 1 от горепосоченото Тълкувателно решение е, че, в случаите при които страните са постигнали съгласие плащането на адвокатското възнаграждение да стане по банков път, която уговорка може и да е устна или да се извлича от предприетите конкретни действия във връзка с разплащането между тях, за да се ангажира отговорността за разноски на насрещната страна по делото следва да бъдат представени съответните платежни документи, удостоверяващи плащането. С оглед изложеното, молбата по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение